(ПО ТЕХНИЧЕСКИ ПРИЧИНИ, НЕ МОЖАХ ДА КАЧА ЗАГЛАВНАТА СТРАНИЦА НА КНИГАТА НА ТОВА МЯСТО.)



„Епиграмажи” – епиграми, второ издание. Автор : Панчо Недев, Редактор : Турхан Расиев, Корица и илюстрации: д-р Петър Костов, Варна, panbal -2012 г.
ISBM 978 -8530-48 , формат А5
На моите уважаеми читатели, колеги и познати предлагам пъстра, поетична подборка от последната ми, 5-та поред, сатирична книга, като авто-поздравителен адрес по случай моята 75-та годишнина. Защото съмнявам се, дали ще доживея следващия си 75-ти рожден ден, та да ви предложа нещо ново! Приятно четене!


АВТОШАРЖ
Всичко вече са ми казали
приятели, другари,
критикари...
Чакам да ми кажат
нещо ново
в Надгробното си слово!




НОВА КОМУНИКАЦИЯ
Парламентът вече
грешката си е разбрал...
Политиците познати
не се замерват с компромати,
а с ЕКО-чиста европейска КАЛ!

ПЛАНОВА ИКОНОМИКА
Заменихме петилетки
с европейски сметки.
Чакаме сега и квоти
за родни мафиоти!

ПАЗАЧЪТ:
-Хе-е-ей!... Ида-а-а!... Ида-а-а-а!
Хванахме една Темида-а-а!

НОВО ПОКОЛЕНИЕ
Боже, какво поколение сиво
расте! Устато, хапливо...
За разходката в Парка привечер
слагам намордника вече!
Но не на Кучето,
а на... Внучето!

ПО Ст.МИХАЙЛОВСКИ
Писател днеска става
и книги всякакви издава,
всекий в нашата държава,
който носи сутиен и гащи
и... и може някак си да дращи!
ЗА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ДИРЕКТИВИ
Европа май че ни обра бостана...
Но Пазачът си остана!
Да пази зеленикавите тикви
като застраховани
БГ – реликви!

НАША ОРИС КЛЕТА!...
Българийо, майко мила!
И тая болка ли не си спестила?
Имала си ориста да патиш
и от вечни депутати!

БЕЗЗАЩИТНИЯТ
В този век криминален,
в този Преход брутален,
не знам от кого
по-напред да си пазя фасона!?
От ЩИКА
или от ЩИТА на Закона!

ЗА СВОБОДАТА...
Бяхме роби на труда,
на политическата драма...
РОБИ станахме сега
на Свободата си голяма!

КЪМ НОВОБОГАТАШИТЕ
Не ме баламосвайте, моля,
така си е било отколе:
със пот и мазоли,
с игла и конец,
не се вдига дворец!

ЗА ПРИЛОЖНОТО ИЗКУСТВО
Зад всяка изява на КИЧА
СИТ некадърник наднича!

- - -
АФОРИЗМИ
* Чашата на Търпението ни прелива вече в чашата на Очакването.
* Най-лесно могат да ти оберат крушите с... друсане.
* Стада без мърши вече няма – мършите в стада се събират.
* Бог да ни пази от неосветени светци!
* И бялата врана черна сянка прави.
* Завистниците идват преди късмета на човека.
* От рядка кал кирпич не става.
* Танцуват семейния си валс, хванати за гушите.
* Най-тежкият товар за човека е празната му глава.
* И аз съм за дисциплина и ред – стига да съм най-отпред!
* Дяволското семе и в Райската градина корен пуща.
* Отвориха му очите и се чудят сега, как да му затворят устата!
* И расовите коне усвоиха вече магарешкия инат.
* Драго ми става, когато зад гърба ми ме одумват! Това значи, че съм пред тях.
* Печен и опечен човек! В черупката си.
* Безумният обезумява околните, а умният може да ги подлуди.
- - -
САТИРИЧНА ПОЕЗИЯ

КИЛИМ И ПОЛИЮЛЕЙ
„Възмутен съм
от божествената грешка
и от неправдата човешка!
Цял живот по гръб да се влека,
да ме тъпчат мръсните крака –
да бъда уж килим от класа,
а всъщност... подова украса!”

Така веднъж Килимът се оплакал,
а отгоре Полюлеят го захапал:
-Хайде, стига си мърморил, онемей!
Да си станал Полюлей!

ЧЕРВЕЯТ
Съдбата ме орисала с омраза
към всичко дето плува и лети.
За цял живот тя с мъка ме наказа,
да нямам като другите мечти...
Затуй съм мрачен
и към всички озлобен!
И чакам с тиха радост моя ден:
на кукичка рибарска
стръв да стана,
та поне един ШАРАН
за пържене в тигана,
в живота си нещастен,
и аз да хвана!

КАК ЗВЕЗДА СЕ СТАВА
Доживяхме бума на звездите
под чадъра музикален на парите!
Може да си „куко” и „ливада” –
завладяваш светлата естрада!

Може и без глас дори да бъдеш –
продуцент все някак ще завъдиш.
Може и душа, сърце да нямаш –
стигаш до голямата награда...
Така е днеска в нашата държава –
и без глава дори звезда се става!

КОЗАТА
-Принцеса, Царица съм на Красотата!
В нозете си слагам Свинята, Овцата
и цялата тази просташка идилия!
Защото от сой съм, от свята фамилия!

След тази тирада безока
провикна се гръмко Патока:
-Ти ли бе, шантава, мърла козичке,
по хубост се слагаш над всички!?
Я виж се:
с провиснало виме, чак до земята,
с тънки крачета... рогата, брадата!
Какво пък да кажем, когато с Козела
в любовна игра се улисвате
и с пърчина
цялото село вмирисвате?!

- - -
( От ръкописа „Сатирични паметки”, под печат)
ЗА ПЛОДНИКА НА ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА
Зимата беше топла и слънчева – рано се събуди и напъпи нискостеблената ябълка. Една пъпка в най-долния етаж на короната изпревари всички останали и разцъфтя с широката си розова усмивка…
Черният, грозният, мустакатият Бръмбар, който домуваше в коренището на стеблото, забеляза ранния ябълков цвят и след като няколко дни го ухажваше с похотлив поглед, реши на всяка цена да пропълзи по стеблото. Хем да се услади от прашеца на тичинките, хем да извърши вълшебното опрашване. Десетина пъти старият Бръмбар стигаше до средата на ствола, на педя от целта си, но цветното клонче все се огъваше и той падаше по гръб на земята. Изпочупи си тънките крачета, ровеше пръстта, мърмореше и проклинаше на ум височината на красотата, докато накрая с последни сили се добра до ябълковия цвят. Близна си от чудодейния прашец, облиза плодника и точно, когато беше на върха на своето щастие от трудно постигнатата победа, духна силен вятър, клонката се разлюля като махало и Бръмбарът падна по гръб върху камък. Счупи отново два крака, лошо си удари и главата, но тъй като тя беше корава глава, отърва се само с натъртване. Няколко часа отчаяно зовеше с поглед небето за помощ, мъчеше се да се обърне, да пропълзи до дупката си, но силите му се стопиха и там си издъхна – върху камъка, с вирнати вкочанени крачка и мустаци…
Докато старият Бръмбар се бореше за живота си, отнейде долетя с вятъра една пъстроцветна, нежна и палава Пеперуда; кацна в чашката на ябълковия цвят и незабавно се зае със своята животворна мисия – да обере с крачета остатъка от прашеца на тичинките и да пофлиртува с плодника, както тя си знаеше…
След месец и половина от този ябълков цвят се роди най-голямата и най-съблазнителната ябълка в короната на това ниско, хилаво на глед дръвче. По аналогия от приказките, които знаеше, дъщеря ми Грациела кръсти необичайния плод „Златната ябълка”. Въртеше се около нея, галеше я внимателно, усмихваше й се, говореше й – не даваше да я скъсаме. И стана така, че в края на есента плака за нея! Защото една нощна буря беше съборила златната й ябълка на земята, а черните косери и земните твари съвсем я бяха накълвали, нахапали и обезобразили…
Може би искате да попитате, защо разказвам този „овощарски” спомен? Ами защото до ден днешен все не мога да си обясня парадокса на това необичайно зачеване! Кой всъщност беше оплодил ранния ябълков цвят? Черния бръмбар или нежната, ефирна Пеперуда?
Питам се, тъй като много такива... „златни ябълки” срещаме по пътя си!

ДА СЕ КАЧИШ НА БЕЛИЯ КОН…
Да се кача на белия кон на чичо ми Марин беше моята голяма детска мечта. Той служеше в кавалерията и често си идваше в отпуск със служебния си кон. Един такъв внушителен, наперен, добре гледан. Казват, че в ония години съм бил много палав, буен и непослушен, каквото съм си наумявал – постигал съм го. На всяка цена. Така се стигнало до оня фатален ден, когато с молби, рев, с два реда сълзи и изкуствени припадъци ме качили на коня. Братовчед ми Велико Бъчваров все още с удоволствие разказва случката с най-големи подробности: Как двама комшии ме повдигнали като парцалено човече, как ме закрепили на седлото, как ми подали повода и тръгнали редом с мене от двете ми страни като ординарци. После аз, опиянен от дълго мечтаното щастие, дръпнал съм силно повода и дисциплинираният, военизиран бял кон покорно изпълнил заповедта ми. Поел в тръс и само след двадесетина крачки парцаливото човече пльоснало по очи посред улицата. В следващите два-три месеца родителите ми обиколили всички провадийски лекари и съртовски билкари да ме лекуват от счупеното, натъртеното и повреденото в крехкото ми телосложение…
След много години, когато прописах любовни и патриотични стихове и правех отчаяни опити да се кача на поетичния Пегас, прозрях простата житейска истина точно с този незабравим и емблематичен спомен: Че проблемът не бил само в качването на гърба на Пегаса, тъй като все ще се намери приятел, сродник, литературен критик, издател или някой друг благодетел, да те качи на белия, крилатия кон! Проблемът бил в управлението на коня, в умението да се задържиш на гърба му!

НЕ ВОДЕТЕ ПЪРЧ В ДОМА СИ!
Моята гебеджанка е селска, трудова жена, работяга. И голям фен на домашните любимци! Обича ги сякаш повече, отколкото мене. Науми си по едно време да си купим коза за мляко, за да преживеем по-леко кризата и никой не можа да охлади мерака й. Че то лек за женски мерак и инат има ли?! Как ли не я кандърдисвахме да се откаже от козата! Абе, Русанке, викам й, виждаш къщата ни е градски тип, нямаме градина, двор, нямаме стопански постройки, няма къде да я гледаме! В дърводелската работилница, вика, всичко съм премислила! Тя по цели дни ще бъде с козаря, ти ще си работиш спокойно, пък и да се наложи в лошо време да ти прави компания – какво от това? Кротка и чиста животинка е…
Е, наложи се гебеджанката, купихме козичката, нагласихме й едно ъгълче в работилницата, нещо като сух карцер за наказание… Животинчето беше първескиня, та дойде време да се заплоди. Тогава, една вечер в мое отсъствие, да вземе моята Русанка с всичкия си женски акъл, да вкара в работилницата и Пърча на съседите. За по-сигурно, понеже на полето, на открито, оная работа не ставала както трябва! Каква любов, какъв бурен секс е било не знам, но на другия ден всичките ми инструменти и заготовки бяха по пода. А съседите ми вдигнаха допълнително нервите, защо посред нощ съм бил пуснал абрихта! Веднага загрях, че някое копито ще да е натиснало копчето на пусковия ключ, но си замълчах… Кавгата и другите поразии с инструментите ми ще отмина с мълчание, те се оказаха бял кахър. Но с ужасната миризма на пърчината не мога да се примиря до ден днешен! Не знам, дали разбирате за какво става въпрос! Защото само селския човек знае, какво значи пърчина в любовния период на козата! Миризмата е толкова отвратителна и непоносима, че сякаш пуща коренчета в стените и таваните, в дрехите и цялото обзавеждане на къщата, та с нищо не може да се тушира и премахне.
Добре, че малко време понасяхме този въздушен тормоз! Наложи се да продадем къщата и да се приберем във варненския си апартамент, където днес ни котка, ни куче, ни птичка дори не може да припари... заради оня Пърч!
След този случай дори само споменът за Пърча ме отвращава не само от козето мляко, но и от това иначе бяло, пухкаво и невинно животинче, наречено козичка. Защото колкото пъти се налага моята Русанка да посреща гости в апартамента по различни поводи, зад всеки натрапчив аромат на парфюм или одеколон, препатилото ми обоняние долавя и острия, упорития мирис на пърчина.
Затова ви съветвам най-добросърдечно, дами и господа, уважаеми жени и женички, не водете в дома си Пърч, по никакъв повод! Защото пърчината оставя незаличими следи за цял живот!

ПЛАШИЛО С ГЕНЕРАЛСКА ШАПКА И ПАГОНИ
Един лозар-виладжия, о. з. генерал, като се видял в чудо как да опази малкото си лозе от нашествието на пернатите въздушни крадци, облякъл кръстатото плашило с овехтялата си куртка с пагоните, сложил най-отгоре и генералската си шапка. Двамата му съседи, бивши негови офицери, продължавали да уважават и почитат своя идол и колкото пъти минавали покрай телената ограда, толкова пъти неволно вдигали ръка за уставния поздрав...
Една привечер двамата пийнали съседи видели дълбоко замисления о. з. генерал, приседнал на трикракото си столче да държи в ръка генералската шапка. Единият казал обичайното: „Здраве желаем, другарю генерал!”, а другият внимателно попитал:
- Какво... как сте с днешна дата, другарю генерал?
Бившият генерал вдигнал бавно мрачния си поглед от земята, показал им с протегната ръка шапката си и се помъчил да се пошегува:
- Не съм добре... Ей на, вижте! Вижте, как тия малките, хвърчащите, нахалните птички са ми посрали шапката и пагоните!... Никакво уважение, никакъв респект!
- Че то и в живота е така! – подел шегата единият съсед – И птичките от хората се учат на почит и уважение! Кой ти гледа както едно време на офицерските шапки и пагони!
Другият съсед се престрашил и на по-сериозна, многозначителна забележка:
- Е, хайде, турете му пепел, другарю генерал! Стамбирали са ви шапката и пагоните – не е болка за умиране... А моите птички... нали знаете, от апартамента ме изгониха!