Постинг
14.12.2014 15:49 -
Сатирични миниатюри - притчи
Автор: panbal
Категория: Изкуство
Прочетен: 1464 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 14.12.2014 15:52
Прочетен: 1464 Коментари: 1 Гласове:
2
Последна промяна: 14.12.2014 15:52
НА КУШИЯ С ВНУЧКАТА
Заведох шестгодишната си внучка да гледа кушията в Константиново. В това Варненско село надбягването с коне през месец февруари имат почти сто годишна традиция. Голямо шоу, голяма атракция на живо! Пъстра публика. Лъснати, натруфени коне с фризирани гриви и опашки като за сватба. А до тях – момци-левенти, накичени и те с цветя и разни други салтанати. Стопаните на конете - оформили своята група, встрани от множеството, за по-голяма видимост и личност. Накокошинени от всеобщото внимание към тях и те чакат с нетърпение да видят своя кон или кобила като победител…
Исках да откъсна внучката за половин ден от скучното семейно ежедневие в неделния ден, от спомените й за детската градина, от компютърните й игри, понякога толкова безсмислени, ужасяващи и антипедагогически. Пък и тя е много активно любопитна към всякакви новости, за всичко непознато пита и разпитва като досадна питанка.
Гледа тя с интерес многолюдното сборище, подготовката на конете за предстоящото състезание, слуша с тактуване гръмката чалгаджийска музика от озвучаването. Изгледа с разширени очи старта на кушията, когато двадесетината коне се втурнаха по черния път, подплашени от пистолетния изстрел на главния организатор и както очаквах, скуката веднага я хвана:
- Че това ли е кушията, дядо? – после добавя като размисъл: - Същото като велосипеди на четири крака превърнати в коне!
- Какво си мърмориш? – питам. – Как така… велосипеди на четири крака?
- Искам да кажа, че това начало много ми прилича на състезание с велосипеди или мотори, гледала съм ги по телевизията… Е, видях кушията, хайде да си ходим!
Започвам да я ограмотявам, че най-интересното на тия традиционни народни кушии не е старта, нито скучното очакване на състезателните коне, а самия финал и награждаването на победителя, наречен баш и двамата му съперници на второто и третото място.
Докато очаквахме да се появят в далечината първите състезатели, внучката отново ме учуди със своята критично-аналитична мисъл, присъща на децата и внуците ни, за които на шега се казва, че се раждат с полувисше образование в този компютърен век.
- Дядо, бе! Я ми кажи, щом самото състезание се провежда зад баира, далече от погледите на публиката и зяпачите, каквито сме сега и ние с тебе, тия кушии честни ли са?
- Най-честните! – отговарям машинално, загледан в далечината, откъдето очакваме всеки миг да се появят конете.
- Хич не ми се вярна! – чувам да си мърмори внучката. – Защото във всички състезания, конкурси, кастинги и други такива има хитреци, мошеници и въобще много нечестни работи стават!
- В тия традиционни народни състезания такова опорочаване не може да има, защото морала в нашите села е все още по-запазен. – Казвам го с голяма доза съмнение, но уверен, че така трябва да се говори на децата и внуците.
- Че какво като са народни състезания? – пита неуморната жива питанка. – Народни мошеници и хитреци има навсякъде. Не може ли например ездачите да се договорят кой да бъде първи, втори, трети, пък после да си поделят парите и другите награди? Или да спънат някак коня на първия, да кривнат за по-направо от определения път…
Гласът на внучката потъва в избухналата гласовита врява около нас. В далечината се появяват първите два коня, а над тях и прашния облак. От всички страни се чуват възгласи, подвиквания, коментари, призиви… Първият и вторият ездач пристигат почни едновременно на финала. Конят „Страхил” печели кушията само с половин дължина преднина. Организаторите са се постарали да монтират електронен финиш. Победителите се радват на бурни ръкопляскания и овации, обградени от десетки протегнати ръце, които искат да докоснат ездачите и конете. Останалите ездачи пристигат един по един, на свободен ход, някои дори не стигат до финала, омърлушени и болезнено засегнати от несполуката си.
Награждаването на победителите е шумно, тържествено. С грамота и куп материални награди към победителя – живо агне, жив петел, каса водка, хиляда лева в плик, 50 литра бензин от собственика на селската бензиностанция. После започна народното веселие. Но ние не му дочакахме края. Скуката хвана яко внучката и тя ме задърпа към колата. Не пожела нищо да й купя от циганските сергии – да не била малка!
И тя пак ме изненада с разсъжденията си, когато след дълго мълчание я попитах, кой момент от кушията ще запомни за по-дълго време.
- Коня! – каза рязко. – Оня, победителя „Страхил”… Видя ли го, колко беше изморен, потен, едва се държеше на краката си… замислен и с наведена глава. Той спечели състезанието, а награждаваха ездача. И оня дебелак… стопанина на коня… Казах ли ти аз, че и в тези народни състезания може да има някаква нес-
праведливост! Награждават хората, които яздят работните коне, стопаните, дето печелят с тях кушии и пари, а самите коне…
Замълчах си гузно, изненадан и безпомощен да й отговоря разумно. А как исках да й кажа в този момент: „Мило мое дете! Недей отсега да разбираш, че животът ни е всъщност една безкрайна кушия!... Поживей си още малко щастливо…”
ЗА КРИЛЕТЕ НА ПТИЦИТЕ
(притча)
„Уроците” на дядо Жечо покрай огнището, незнайно как, и днес оживяват във въображението ми с най-малките подробности. Ето, и този „урок”, например, за крилете на птиците…
- Всяка птица, деца, се излюпва за свой живот, със свои крилца, за своя си полет под небето! – започваше той с приказен, библейски тон и за по-голяма убедителност, добавяше: - Тъй пише в Библията и в другите мъдри, свещени книги.
Дядо ни обичаше да чете не само вестници, но беше и редовен читател на читалищната библиотека. И понеже имаше казан за варене на ракия, често по цели нощи разговаряше за книги и библейски писания с хората, които наблюдаваха тънката, пенлива струйка на лулата.
Запомнил съм неговият метафоричен разказ за крилете на Врабчето. До ден днешен точно такова тълкувание никъде другаде не съм чел!
… Слязъл веднъж Господ на земята, събрал в ширното поле цялото си птиче царство и обявил своята добра воля:
- Ха, кажете сега, птици мои, коя от какво е недоволна?... Кой какво още иска да има?
Три дни и три нощи не стигнали, за да се изредят всички птици с желанията и молбите си пред Бога. Всички искали, мечтаели да имат по-добър и по-смислен живот. Накрая дошъл реда и на малкото Врабче.
- И ти ли, Врабчо, си недоволен от живота си? - попитал строго Господ. - Кажи какво искаш?
- Господи! – започнало Врабчето с предварително намислените си думи: - Омръзна ми да прехвръквам от жица на жица, от храст на храст, от плет на плет! Омръзна ми да ме дебнат котки и котаци на всяка крачка, деца да ме замерват с прашки! Дай ми, Господи, по-големи криле. Да литна надалеко и нависоко, да се отърва от тези мои земни неволи!
- Дадено! – отвърнал бодро Господ и се разпоредил да пришият на Врабчето големи и силни криле…
И в същия миг полетяло Врабчето към висините. Първо към върховете на най-високите дървета, към покривите и комините на най-високите сгради, после и към планинските чукари и върхове, където било царството на хищните птици. Радвало се Врабчето на висотата на полета си, на новата панорама пред очите си, на чистия въздух, но твърде скоро разбрало, че това мечтано щастие се превръщало в смъртоносна опасност за живота му. Близостта до слънцето заслепявала очите му, големите му криле натежавали от влагата на облаците и дъжда, нямало и храна за него на скалистите върхове. Хищните, грабливи птици го гледали с подозрение и закана за саморазправа, защото не искали да делят висотата и природната си гордост с едно довчерашно Врабче. То не можело да се върне вече в царството на своите братя и сестри – те се разхвърчавали на всички страни, изплашени от неговите ястребови криле.
Ден след ден, месец след месец големите криле на Врабчето натежавали още повече, натежавала и мъката
му от самотата в птичия свят… Един ден малката птичка с големите криле кацнала до малък горски извор, огледала се във водното огледало, изплашила се от своите хищно разперени криле и горчиво проплакала:
- Господи, моля ти се от сърце! Върни ми крилцата! Моите малки, нежни, пухкави крилца!
Добрият дядо Господ чул молбата на Врабчето. И слязъл от небесата специално заради него, да го погали и да му каже поучително:
- Добре, Врабчо, ще ти върна твоите крилца, защото ти разбра грешката си. За разлика от много птици, които не разбират, че грешат и се измъчват да живеят друг живот. С други криле, с други ръце и крака, даже и с други глави!
Панчо Недев
Заведох шестгодишната си внучка да гледа кушията в Константиново. В това Варненско село надбягването с коне през месец февруари имат почти сто годишна традиция. Голямо шоу, голяма атракция на живо! Пъстра публика. Лъснати, натруфени коне с фризирани гриви и опашки като за сватба. А до тях – момци-левенти, накичени и те с цветя и разни други салтанати. Стопаните на конете - оформили своята група, встрани от множеството, за по-голяма видимост и личност. Накокошинени от всеобщото внимание към тях и те чакат с нетърпение да видят своя кон или кобила като победител…
Исках да откъсна внучката за половин ден от скучното семейно ежедневие в неделния ден, от спомените й за детската градина, от компютърните й игри, понякога толкова безсмислени, ужасяващи и антипедагогически. Пък и тя е много активно любопитна към всякакви новости, за всичко непознато пита и разпитва като досадна питанка.
Гледа тя с интерес многолюдното сборище, подготовката на конете за предстоящото състезание, слуша с тактуване гръмката чалгаджийска музика от озвучаването. Изгледа с разширени очи старта на кушията, когато двадесетината коне се втурнаха по черния път, подплашени от пистолетния изстрел на главния организатор и както очаквах, скуката веднага я хвана:
- Че това ли е кушията, дядо? – после добавя като размисъл: - Същото като велосипеди на четири крака превърнати в коне!
- Какво си мърмориш? – питам. – Как така… велосипеди на четири крака?
- Искам да кажа, че това начало много ми прилича на състезание с велосипеди или мотори, гледала съм ги по телевизията… Е, видях кушията, хайде да си ходим!
Започвам да я ограмотявам, че най-интересното на тия традиционни народни кушии не е старта, нито скучното очакване на състезателните коне, а самия финал и награждаването на победителя, наречен баш и двамата му съперници на второто и третото място.
Докато очаквахме да се появят в далечината първите състезатели, внучката отново ме учуди със своята критично-аналитична мисъл, присъща на децата и внуците ни, за които на шега се казва, че се раждат с полувисше образование в този компютърен век.
- Дядо, бе! Я ми кажи, щом самото състезание се провежда зад баира, далече от погледите на публиката и зяпачите, каквито сме сега и ние с тебе, тия кушии честни ли са?
- Най-честните! – отговарям машинално, загледан в далечината, откъдето очакваме всеки миг да се появят конете.
- Хич не ми се вярна! – чувам да си мърмори внучката. – Защото във всички състезания, конкурси, кастинги и други такива има хитреци, мошеници и въобще много нечестни работи стават!
- В тия традиционни народни състезания такова опорочаване не може да има, защото морала в нашите села е все още по-запазен. – Казвам го с голяма доза съмнение, но уверен, че така трябва да се говори на децата и внуците.
- Че какво като са народни състезания? – пита неуморната жива питанка. – Народни мошеници и хитреци има навсякъде. Не може ли например ездачите да се договорят кой да бъде първи, втори, трети, пък после да си поделят парите и другите награди? Или да спънат някак коня на първия, да кривнат за по-направо от определения път…
Гласът на внучката потъва в избухналата гласовита врява около нас. В далечината се появяват първите два коня, а над тях и прашния облак. От всички страни се чуват възгласи, подвиквания, коментари, призиви… Първият и вторият ездач пристигат почни едновременно на финала. Конят „Страхил” печели кушията само с половин дължина преднина. Организаторите са се постарали да монтират електронен финиш. Победителите се радват на бурни ръкопляскания и овации, обградени от десетки протегнати ръце, които искат да докоснат ездачите и конете. Останалите ездачи пристигат един по един, на свободен ход, някои дори не стигат до финала, омърлушени и болезнено засегнати от несполуката си.
Награждаването на победителите е шумно, тържествено. С грамота и куп материални награди към победителя – живо агне, жив петел, каса водка, хиляда лева в плик, 50 литра бензин от собственика на селската бензиностанция. После започна народното веселие. Но ние не му дочакахме края. Скуката хвана яко внучката и тя ме задърпа към колата. Не пожела нищо да й купя от циганските сергии – да не била малка!
И тя пак ме изненада с разсъжденията си, когато след дълго мълчание я попитах, кой момент от кушията ще запомни за по-дълго време.
- Коня! – каза рязко. – Оня, победителя „Страхил”… Видя ли го, колко беше изморен, потен, едва се държеше на краката си… замислен и с наведена глава. Той спечели състезанието, а награждаваха ездача. И оня дебелак… стопанина на коня… Казах ли ти аз, че и в тези народни състезания може да има някаква нес-
праведливост! Награждават хората, които яздят работните коне, стопаните, дето печелят с тях кушии и пари, а самите коне…
Замълчах си гузно, изненадан и безпомощен да й отговоря разумно. А как исках да й кажа в този момент: „Мило мое дете! Недей отсега да разбираш, че животът ни е всъщност една безкрайна кушия!... Поживей си още малко щастливо…”
ЗА КРИЛЕТЕ НА ПТИЦИТЕ
(притча)
„Уроците” на дядо Жечо покрай огнището, незнайно как, и днес оживяват във въображението ми с най-малките подробности. Ето, и този „урок”, например, за крилете на птиците…
- Всяка птица, деца, се излюпва за свой живот, със свои крилца, за своя си полет под небето! – започваше той с приказен, библейски тон и за по-голяма убедителност, добавяше: - Тъй пише в Библията и в другите мъдри, свещени книги.
Дядо ни обичаше да чете не само вестници, но беше и редовен читател на читалищната библиотека. И понеже имаше казан за варене на ракия, често по цели нощи разговаряше за книги и библейски писания с хората, които наблюдаваха тънката, пенлива струйка на лулата.
Запомнил съм неговият метафоричен разказ за крилете на Врабчето. До ден днешен точно такова тълкувание никъде другаде не съм чел!
… Слязъл веднъж Господ на земята, събрал в ширното поле цялото си птиче царство и обявил своята добра воля:
- Ха, кажете сега, птици мои, коя от какво е недоволна?... Кой какво още иска да има?
Три дни и три нощи не стигнали, за да се изредят всички птици с желанията и молбите си пред Бога. Всички искали, мечтаели да имат по-добър и по-смислен живот. Накрая дошъл реда и на малкото Врабче.
- И ти ли, Врабчо, си недоволен от живота си? - попитал строго Господ. - Кажи какво искаш?
- Господи! – започнало Врабчето с предварително намислените си думи: - Омръзна ми да прехвръквам от жица на жица, от храст на храст, от плет на плет! Омръзна ми да ме дебнат котки и котаци на всяка крачка, деца да ме замерват с прашки! Дай ми, Господи, по-големи криле. Да литна надалеко и нависоко, да се отърва от тези мои земни неволи!
- Дадено! – отвърнал бодро Господ и се разпоредил да пришият на Врабчето големи и силни криле…
И в същия миг полетяло Врабчето към висините. Първо към върховете на най-високите дървета, към покривите и комините на най-високите сгради, после и към планинските чукари и върхове, където било царството на хищните птици. Радвало се Врабчето на висотата на полета си, на новата панорама пред очите си, на чистия въздух, но твърде скоро разбрало, че това мечтано щастие се превръщало в смъртоносна опасност за живота му. Близостта до слънцето заслепявала очите му, големите му криле натежавали от влагата на облаците и дъжда, нямало и храна за него на скалистите върхове. Хищните, грабливи птици го гледали с подозрение и закана за саморазправа, защото не искали да делят висотата и природната си гордост с едно довчерашно Врабче. То не можело да се върне вече в царството на своите братя и сестри – те се разхвърчавали на всички страни, изплашени от неговите ястребови криле.
Ден след ден, месец след месец големите криле на Врабчето натежавали още повече, натежавала и мъката
му от самотата в птичия свят… Един ден малката птичка с големите криле кацнала до малък горски извор, огледала се във водното огледало, изплашила се от своите хищно разперени криле и горчиво проплакала:
- Господи, моля ти се от сърце! Върни ми крилцата! Моите малки, нежни, пухкави крилца!
Добрият дядо Господ чул молбата на Врабчето. И слязъл от небесата специално заради него, да го погали и да му каже поучително:
- Добре, Врабчо, ще ти върна твоите крилца, защото ти разбра грешката си. За разлика от много птици, които не разбират, че грешат и се измъчват да живеят друг живот. С други криле, с други ръце и крака, даже и с други глави!
Панчо Недев
Вълнообразно
Награди за най-добра коледна украса
НАГРАДИ ЗА УКРАСА В "ЦЕНТРАЛЕН"...
НАГРАДИ на 34 Национална изложба карикат...
НАГРАДИ ЗА УКРАСА В "ЦЕНТРАЛЕН"...
НАГРАДИ на 34 Национална изложба карикат...
