ЮБИЛЕЕН  ПОДАРЪК

            Тържествено украсената зала на  фирма „ Златен корен”  празнуваше двоен юбилей -  своето второ десетилетие и шейсет годишнината на бащицата на фирмата, Пенчо Пенев. Мил, емоционален и сърдечен, честен и откровен с хората си, той печелеше избор след избор и стана емблема в града на демократичното мислене, говорене и действие, устоял стоически на всички ветрове и катаклизми на  Прехода, занитен яко на престола си в нечието пространство между калпавите закони, корупцията и безпощадната Криза, от една страна, и проблемите на все по-оредяващия колектив, от друга. Между нас казано и речено, сто килограмовият възпълничък директор  дължеше своето дългогодишно управление на  перфектното си умение да жонглира между чука и наковалнята,  да избягва ударите на съдбата  и чрезвичайните обстоятелства.

За да покаже за пореден път своята широко скроена душа и неразривната си връзка с историята на фирмата,  своето добродушие, внимание и почит към близкото минало на производственото предприятие, той беше поканил на тържеството поименно всички  пенсионирани и съкратени бивши служители и работници. От кумова срама те също се бяха  погрижили за скромен колективен подарък – четириместна надувна лодка за спортен риболов с извънбордов двигател. Само един от  колектива на бившите, Пешо Безконтролния,  не пожела да се включи в колективния подарък, защото отдавна беше решил да поднесе на бившия си шеф свой, личен подарък. Нещо като реванш, разплата, за целенасоченото му уволнение под формата на съкращение. А  истинската причина беше ясна и прозрачна като току що измито стъкло – беше устат и чепат, реагираше  гласно и безконтролно срещу всяка несправедливост, грандоманщина и шефско своеволие. Между другото в недалечното минало, той си беше  нещо като неформален лидер на колектива, на почит и уважение, благодарение и на своите разнородни таланти – малко поет-сатирик, малко певец на весели и зевзешки песни, малко художник...

Затова когато  този четиридесет годишен брадат и рошав мъж с дълга коса и палави черни очички, застана пред бившия си  директор, цялата зала притихна със сдържана усмивка. Защото подаръкът му беше необичайно обемист като размер и доста символичен: една голяма лъжица, фино изработена, лъскава и оцветена, в същинската част на която беше  изписано пълното, червендалесто и  усмихнато лице на директора! Изненадата сепна не само юбиляря, но и цялата зала. Чуха се тревожни шушукания, размениха се недоумяващи погледи,  проблеснаха и  доволни, несдържани усмивки под мустак.  Най- после директорът преодоля смущението си, надживя яда си, пое лъжицата, потупа го с нея леко  по гърба като сурвакница, измънка нещо като „Благодаря!”, вгледа се втренчено в образа си и реши да се пошегува:

- Е, добре си го измислил... добре си го връщаш! Но да беше ми турил в устата някой кренвирш или пържола... картинката щеше да бъде по-точна.

- Пропуск! – отвърна художникът. – Ще го имам предвид за следващия юбилей... А за сега... здраве и добър апетит!  

Цяла седмица в предприятието само  за подаръка на Пешо Безконтролния се говореше и умуваше. Всеки по своему тълкуваше и разнищваше събитието. Въпросите бяха повече риторични, без отговор: Какво по-точно е искал да каже художникът с тая голяма лъжица и образа на шефа в нея? Намек за стоте му килограма ли? Че е чорбар и чревоугодник ли? А може би тая огромна лъжица бе символ на преяждането му с каймака на преходните години и още неосветените му далавери? Дали пък няма някаква злокобна закана в тая зейнала като отворена  уста лъжица? Възможно е и такъв скрит подтекст: кой каквото е дробил, рано или късно ще си го сърба! Нали?

Но като всяко чудо за три дни и брожението около мистериозната лъжица мина и отмина. Дойдоха нови  съкращения и изпитания, нови  глоби и неустойки на договори, които заличиха лека-полека всички спомени от юбилея. Само директорът  Пенчо Пенев, въпреки новите си тревоги и проблеми, не можеше да се отърве от  видението на голямата  дървена дръжка  и своето загадъчно усмихнато лице в дъното на лъжицата. Макар че захвърли  подаръка на художника в килера, почти всяка нощ  го сънуваше. Ту като ухилена бухалка, готова за удар в главата му, ту като гонеща го африканска змия с голяма  зинала уста, ту като  грамаден кинжал, увиснал на косъм над лицето му.  Мъчеше се да пропъди  от съня и мисълта си тази идиотска лъжица, но тя се оказваше толкова  нахална и упорита, невъзможна за пропъждане и забрава. И така на седмия ден танцуващото видение на лъжицата победи в мълчаливия двубой и човекът се закотви тежко болен, на легло. Джипито му назначи домашно лечение, но  директорът нямаше утеха нито от  лекарствата, нито разбиране от сина и дъщерята, нито от вечно мърморещата си съпруга. При всяка среща до болничното му легло синът и дъщерята  докарваха утешителната приказка само до майтапа:

- Я не се излагай, тате! Толкова битки си печелил, че сега на една лъжица ли ще се предадеш?... Счупи я, бе тате, изгори я в печката тази лъжица и край на тормоза!

В един среднощен кошмар, когато  лъжицата с неговия лик отново му се яви като  бухалка, той скокна от леглото и точно това направи – измъкна лъжицата от килера, заудря я с все сила в чугунения капак на печката, счупи я на парчета и ги хвърли в огъня. От необичайния шум, жена му в съседната стая се пробуди, втурна се в стаята му по нощница и дълго го гледа отвисоко и мълчаливо, тъй като още не вярваше, че той е сериозно болен. После вместо да го погали и утеши, изрече без задръжка, струпаните в душата й гневни думи:

- Казах ли ти аз, да не се захващаш с този... художник, с тоя зевзек и драка, ама ти... Казах ли ти, че има и такава книга... „Не посягай на присмехулник!”, но ти... не ме послуша. Още ли не си разбрал, че в днешно време критикар, сатирик и некадърник много, много трудно се уволнява и съкращава?

- И ти ли бе, жено врачанска? -  викна след дълга пауза Пенчо Пенев, олюля се, хвана се за сърцето, изпъшка провлечено и се строполи на пода.

Дойдоха веднага децата от съседния  жилищен блок, дойде и „Бърза помощ” – отведоха ударения от инсулта директор в болницата. Тогава се случи и чудото нечувано и невиждано: голямата лъжица с ухиления образ на болния възкръсна от  жаравата на пернишката печка, събра си  чарковете и политна като стрела след линейката.

Когато след няколко часа Пенчо Пенев  дойде в съзнание, след масираната атака на животоспасяващите хапчета и инжекции, отвори широко очи, видя надвисналата над болничното му легло лъжица, изпъшка шумно и... издиша последния си дъх!

ЗА ЩЕНИЯТА  НА  ОКОТО

     (притча)

            Разболя се единствената щерка на Тумбул Петко, човекът „сто кила”  с големия тумбак, новият чорбаджия на трите съртовски села. Разболя се, но не от някаква коварна болест, а от  скука и суета, от бумащината на офиса, където работеше, от отровния дъх на  машините, от похлупака на селското небе, от безумния маратон на оборота и печалбата, който сякаш блокираше свободата на мисълта и щастливите й надежди. Залежа се от незнайна болест, докато в ума й  непрекъснато и неканена се въртеше оная позната песен „Не всичко е пари, приятелю!” Билкар след билкар, лекар след лекар, професор след професор се изредиха да я преглеждат, сканират и да се ровят в близкото и далечното й минало, но никой не успя да й постави или налучка някаква диагноза. Тогава баща й обяви по всички  средства за масова информация, тлъста награда за всеки, който успее да й открие и излекува болестта.

            Явиха се десетина млади, самонадеяни медицински светила, учили и специализирали в най-престижните учебни заведения в Щатите и Западна Европа, но никой не можа дори да повдигне прекрасната женска главичка от  възглавницата на болничното  легло. Когато отчаянието в замъка на новия чорбаджия на трите съртовски села пъплеше към своя апогей, пред масивната порта, обкована с железни шини, се появи снажен, строен, красив и ведър мъж на Христовата възраст, някакъв Стоил Юнак от някакво далечно балканджийско село, и поиска да види болната. В същото време, по телепатия или по необясним божествен път, щерката на Тумбул Петко „видяла” до леглото си  добродушния и усмихнат младеж, повдигнала се на лакът и цялата се разтреперила от неспокойно вълнение и очакване. В този миг тя почувствала даже  топлината на ръката му, разчела инициалите  на еднокръвната им група, ритъма на ускорения му сърдечен пулс...

            Когато  младият мъж застанал в рамката на вратата, като  дългоочакван принц на внезапната любов от приказките, болната се изправила на крака и няколко мига двамата мълчаливо се гледали. За опитния билкар и народен лечител, Стоил Юнак от далечното балканско село, не било трудно от пръв поглед да разбере, че лицето на девойката изглеждало  наистина болно и повехнало, но  очите й били живи и слънчеви. В последвалото кратко ръкостискане гостът сякаш  прелял в  немощното тяло на болната своя свежа кръв и енергия, своя светлина и топлина в очите и в ръката й, своята мълчалива вяра  в смисъла на живота. Защото последвало нещо  необичайно и провокативно за близките: без да се замисля и притеснява от недоумяващите погледи на родителите си, девойката пристъпила смело  и силно прегърнала своя спасител. Тогава бащата бързо се окопитил, сетил се за разгласеното обещание и казал:

            - Искай сега, момко, каквото ще искаш, нищо няма да пожаля за здравето на единствената си дъщеря!

            - Нищо ли? – погледнал го закачливо балканджията.

            - Да, нищо! – повторил уверено новият чорбаджия на трите съртовски села.

            - Ами-и-и – позамислил се другият, - понеже ми трябват средства за моите чести пътувания за подобни лечения на знатни принцове и принцеси, искам да ми платиш не с долари, евро или левове, а със злато, може и със златни бижута. Ето, това е моята единица мярка за хонорарното ми възнаграждение! – Извадил от джоба на пелерината си малко, кръгло нещо, колкото орех, увито в чиста кърпа и продължил: - Ще поставя тази моя мярка  в едното блюдо на везните, а ти ще слагаш златото в другото блюдо, докато двете тежести се уравнят.

            - Хм – измънкал доволно чорбаджията, докато се вглеждал внимателно в увитото „нещо” върху дланта на  билкаря.- Много малко искаш, но... твоя воля!

            Разшетали се  бащата и майката, бабата и дядото, донесли отнякъде семейното ковчеже със златните накити и бижута, сложили връзка пендари в празното блюдо, но дългото рамо на везната изобщо не помръднала. Озадачил се бащата, огледал се притеснено и безпомощно, сложил още две-три златни монети и... пак същия резултат! Онова увито в кърпа „нещо” си оставало да лежи в същата долна мъртва точка! Този път домакинята сложила своя златна огърлица, но проклетата стрелка на рамото на везната и този път си останала неподвижна.

            - Но  каква е тая работа, бе човече!? – викнал ядосан новият чорбаджия на трите съртовски села. – Олово  да беше, щеше отдавна да се изравни!... Дай да видим, какво има в кърпата! Трябва да има тука някаква шашма!

            Чак сега оздравялата като по чудо таткова принцеса, която мълчаливо и любовно наблюдавала с половин око своя спасител, се намесила с ядовити  думи:

            - Татко, не обиждай човека!... Нали всички гледаме? Каква шашма може да има? Обещал си, хайде да не ти се свиди златото! Нали съм вече здрава...

            Разтрепераните от издайническото вълнение близки на девойката започнали отново да пълнят златното блюдо на везните с нови бижута. Този път първи  сложили на кантара своите  златни парички бабата и дядото. И отново необяснимо разочарование – тежестта на блюдото с малкото „нещо” в кърпата, си оставало мъртвешки неподвижно!

            - Ще ни кажете ли най-после – попитал със сдържан яд новият чорбаджия на трите съртовски села, - какво е това чудо, щом няма измама и далавера!? Да не сте фокусник?

            - Ще ви кажа! – усмихнал се  принцът на внезапната и лечебна любов с поглед, втренчен в щастливата и освежена принцеса. – Но първо, приберете си обратно бижутата и пендарите, оставете ми само една жълтица, защото здравето човешко няма цена в пари и злато. Вие издържахте този необичаен тест. И друг път, моля, не казвайте на който и да е ваш благодетел, лечител и довереник „ще ви дам, каквото искате”, а казвайте, какво сте готови да му дадете от сърце... Пък що се отнася до това „нещо”, увито в кърпа, което не позволяваше изравняването на  двете блюда на везните, то е... най- обикновено, препарирано човешко око. Окото на дядо ми Стоил, участник в Балканската война, три пъти награждаван с кръста за храброст, починал от раните си в полева болница след като по свой човек изпратил на близките  в родния дом окото си, извадено преди това от шрапнел. Това е всъщност човешкото око, което няма насищане на пари и злато, на власт и слава, на боен дух и  патриотизъм, че даже и на любов и уважение.

            В мълчаливата пауза, когато  гостът  се готвел да си върви, девойката му препречила пътя към вратата, протегнала свенливо ръка и с просълзени от умиление и благодарност очи  му казала:

            - Моля ви се, останете за обяд като наш гост!...

            Новият чорбаджия на трите съртовски села също спонтанно подкрепил молбата на дъщеря си:

            - Да, да... останете!... Пък ако ви хареса... ако сте свободен, необвързан човек... може и зет да ми станете!

            - Благодаря ви, мили хора! Ще остана, щом настоявате – казал  балканджията, после добавил с приятната си усмивка: - Но за останалото... точно защото съм свободен и необвързан човек... не желая нищо повече. Моята мисия е да  лекувам не само с билки, плодове и корени, но и с доброта и топлина, със светлина и  вяра, с пулса на паралелното  човешко  сърцебиене. И с това ненаситно око, което нагледно ми показва, кой колко е готов да даде за здравето на свой любим човек.

 Панчо Недев