ДА ЖИВЕЕ ОПТИМИЗМЪТ!
Двадесет години икономиката на голямото добруджанско село тънеше в нищета и разруха. Затова пък духовният му живот процъфтяваше, маркиран от голям плакат върху фасадата на читалищната сграда и един крайпътен Бил-борд:„Да живее оптимизмът!” Думите бяха съчетани с прекрасно, усмихнато, замечтано женско лице, закичено с червена розова пъпка и още няколко щриха на тема „българска красота”. За да се блокира всяка задна мисъл за майтап или някакво иносказание, че и оптимизмът ни е вече на свършване.
Да, наистина, духовният живот на селото беше във възход! Партии, предизборни обещания, заможни фондации, сдружения всякакви; спортни и културни състави; езикови и музикални школи – погледът на цялото това великолепие беше насочен само към Бъдещето. Към мъдрото, богато, достойно и слънчево Бъдеще, с главна буква.
Само Клуб на оптимиста си нямаше селото. Но в един мрачен и дъждовен ден, и с такъв клуб се сдоби. Всред мегдана се вдигна голяма и висока деветосептемврийска естрада, каквато околните дървета не бяха виждали от двадесет и пет години. Пред естрадата бяха наредени с официални одежди учредителите на Клуба: в една редица – безработни младежи и тийнеджери, а в две редици пред тях – напети пенсионери с калпаци и бастуни и грохнали от работа и немотия бабки. Към естрадата се беше изнизало цялото читаво, куцо и сакато население и още толкова любопитен народ от съседните села. Под музикалния съпровод на гръмогласни рок-състави и на народни оркестри с гайди и кавали, новият Клуб на оптимиста беше тържествено осветен от регионалния дядо Владика. А още по-тържествено беше коронясан, пред погледа на ликуващото множество, г-н Председателя на Клуба на оптимиста. С общоселски референдум, единодушно беше избран за престижната длъжност младият пенсионер и бивш директор на основното училище, Илия Блъсков, далечна издънка от историческия възрожденски род. Имаше няколко гласа против избирането му, тъй като се знаеше, че човекът наскоро бе изписан от окръжната болница, поради липса на лимит за неговата пътечка, и най-вече заради безнадеждната му обреченост като заложник на най-коварната болест. Знаеше се, но все пак го избраха. „Може пък – разсъждаваха хората – и неговата безизходица, като нашата, да бъде победена с вяра и оптимизъм, кой знае!?”
С щедрата помощ на двамата арендатори, които владееха 98% от землището на селото и една задокеанска фондация, регистрирана като „Двадесет и пети век”, Клубът започна предварително планираната си дейност с над 150 км./ч.! С прожекции на открито на късометражни филмчета, с доставка на специализирана литература, музика, живопис; с популярни, образователни лекции и беседи; със срещи с известни наши и чуждестранни брадати учени; с основни познания за телепатия и телепортиране – комуникацията на бъдещето безкласово и безпарично общество...
За удивително кратко време Клубът на оптимиста се сдоби с разкошен собствен търговски център. В едната половина на площта беше подредена богата материално-техническа експозиция на тема: „Как ще изглежда Светът, Европа, България и селото през ХХV век.” Подът, стените и таваните бяха отрупани с макети на транспортно-комуникативни средства и съоръжения; с роботи и роботизирани основни човешки и производствени дейности; с визуална информация за качествено нови енергийни централи и източници, за безкръвно оперативно лечение и какво ли още не, ум да ти зайде!
В другата половина беше настанена търговската номенклатура. Тук се продаваха най-практичните и най-новите постижения на научно-техническия прогрес, които още не бяха стигнали до масовия потребител, чрез директна доставка от производителя. На предварително обявените дни за промоции към площада пред магазина се стичаше почти цялото мъжко, женско, детско и старческо население, още в ранни зори, преди пристигането на лъскавите коли с официалните лица, микрофоните и камерите на репортерите.
От цялата тая вихрена развойна дейност на Клуба на оптимиста, от колосалната му популярност в региона, в страната и в бюлетините на световните информационни агенции, местните управници, начело с Кмета и ръководството на Клуба, начело с Председателя, се видяха в чудо, като оплетени в кукувича прежда. Не смогваха да посрещат и изпращат официални гости, да отговарят на имейли и молби за посещение. Горкият Илия Блъсков още повече се смали и отслабна, но в името на оптимизма стоически понасяше болки, несгоди и безсъния. Междувременно всяка свободна минута той използваше в писане на молби и телефонни разговори с телевизионни и партийни лидери, с правителствени и обществени институции за организационна помощ; обясняваше значението на тази полезна и перспективна клубна дейност; предлагаше нови, мащабни идеи. Ядосваше се, когато получаваше почти само уклончиви отговори, че подобна дейност не била регламентирана в Конституцията и в действащото законодателство; тормозеха го двусмислените намеци за неговата Донкихотовщина; сърдеше се на своите сътрудници, когато плахо му подхвърляха, че в това наше трудно, бедно, хаотично и болно време и оптимизмът на хората може да заболее, но не се отказваше от своята кауза.
Тогава написа историческото си изложение до трите най-важни държавни институции. От канцелариите на НС и Президентството му отговориха, че прошението му е получено и след два-три месеца ще бъде докладвано на ресорния отговорник. Голямата изненада дойде от канцеларията на Премиера! С присъщия се практичен, делови и комуникативен поглед към нещата от живота, и най-вече с прословутия си нюх на манипулатор и хитрец, той пръв от държавните мъже и от своя партиен антураж прозря, че и този Бял кон можеше да се яхне. Макар да разбираше, че цялата дейност на Клуба на оптимиста, каквато и форма и съдържание да има, той ще си остане само голям балон. Един грамаден дирижабъл, който така наречените оптимисти, ще се мъчат да надуват с уста. Но иначе си беше идеален случай за отклоняване на общественото внимание от трудните разговори за пенсии и заплати, за болници и цигански набези, за пътища с дупки, за дефектни магистрали и магистрати...
И с присъщата си борбеност и упорита настойчивост, Премиерът за нула време издейства не само правителствена, но и европейска помощ. И не само за този, но и за още стотина Клубове на оптимиста, което щяха да бъдат открити в следващите месеци по всички краища на родната земя.
ЗА БЕЗПЛОДИЕТО
(притча)
На една пищна черноморска сватба, Кръстника – чичо на булката от Америка, редом с другите подаръци, подарил на младоженците и едно плодно дръвче, SSL- световна класа. Необичайният подарък бил придружен от исторически думи, които някои сватбари още помнят:
- Скъпи младоженци! Бъдете щастливи като трудови и отговорни хора. Ще ви помогна и повече, когато разбера, че с четири ръце и двете си глави сте спечелили първия милион... Приемете това дръвче като символ на традиционното българско плодородие, от което се приготвят спасителните компоти за оцеляване в трудни времена и божествената наша ракия за сватби и празнични трапези, за кръщенета и... А! Не ви съветвам да започнете семейния си живот точно с това събитие! Поживейте си, спечелете пари за своя къща като тоя бащин палат, спечелете за модерна кола и яхта, пък за детето... има време. Да се поучим от плодните дръвчета! И те не бързат да раждат още в първата година, а плодородието им идва чак на третата и четвъртата пролет...
Една част от сватбарите тревожно замълчала, но другата, която не разбрала смисъла на словото на Кръстника, на чичото от Америка, бурно го аплодирала.
За разлика от своите разглезени богаташки връстници, младоженците били работливи и оправни, заели се да стягат свой дом и имот още на другия ден след сватбата. Започнали от овощната градина, лозето и асмите. На Сливката от SSL-световна, американска класа, отредили най-личното и почетно място. Гледали го с физическо и духовно внимание и очакване като писано яйце. Дръвчето пуснало корен в родната, черноморска земя, разлистило се, усмихнало се на младоженците с четири-пет бели цветчета в първата си пролет и...толкова!
В следващите три години – ни цвят, ни плод...
Невястата, все още млада и в плен на инстинкта си за майчинство, започнала сериозно да се тревожи и съпротивлява на мъжа си, защото той все още се въздържал за кръщението, следвайки съвета на чичото от Америка, очаквайки плодородието на Сливката в новата им овощна градина. Били спечелили вече първия си милион, вдигнали по-висока къща от бащината, имали луксозна кола и яхта; с щедрата помощ на Кръстника животът им бил подреден като аптечен стелаж.
Като видял младоженецът, че любимата му жена съхне и вехне за дете, най-после се решил да действа по въпроса. Минали още две години в усилено действие, но крайният резултат бил все така отчайващ, както и продължаващото безплодие на порасналото дърво.
И така, в един мъчителен час на спомени и размисли, на мъка и отчаяние, жената потърсила дискретна помощ от една стара и прочута лечителка на бездетни булки. Разказала й всичко за сватбата, за словото и подаръка на Кръстника – от игла до конец. Слушала старицата мълчаливо, накрая избухнала:
- Абе вие луди ли сте, бе хора!? Не стига, че тия чичовци от Америка ни объркаха живота, сега и в тия акушерски работи ли почнаха да се месят! Да ни учат кога и как да забременяваме и раждаме!... Ако този твой чичо ти е дал някакво омагьосано дръвче, дето чака ти първа да родиш, знам как да разваля магията му.
- Как? Как?- възкликнала жената обнадеждена. – Кажи само какво трябва да направя!
- Иди посред нощ в градината, разрови околовръст на дървото не много дълбока бразда с тесличката и посипи една шепа зелен камък. Зарови го, полей го и после забий в подножието на дървото три ръждясали гвоздея, ръждиви, не лъскави! А с мехлема, който ще ти дам, намажи стеблото докъдето стига ръката ти.
- Ако това е всичко – изправила се окрилена жената, – да вървя!
- Не, чакай! Това беше за плодородието на дървото. А за твоето... ще трябва в църква да идеш, свещ да запалиш, да се помолиш безгласно на светата Дева Мария за чедо. А 40 дни поред, всяка нощ, пред домашната икона, Разпятието на Исус Христос, трябва да повтаряш същата молба. Разкажи на Бога всичко, както на мене го разказа! Защото от Него може да ти дойде добрата вест за твоето зачатие, а не от мене и от докторите. Бих ти помогнала, дъще, както си зная, но щом е замесено в случая едно дърво и един богат чичо от Америка... не смея... Хайде, Господ да ти е на помощ!
Младата съпруга изпълнила всички указания на врачката. Девет нощи по ред, в малките часове на нощта, намирала начин да се усамоти някъде в голямата къща с иконата на Разпятието и да се моли с наизустените вече думи за желаната рожба. В десетата нощ, точно по средата на молитвата, жената чула Божествения глас от Разпятието, чието ехо бавно заглъхвало:
- Чадо мое! Дълго време те чаках, знаех, че рано или късно ще дойдеш при мене... Чух молбата ти, ще бъде изпълнена. Но да знаеш: твоето безплодие до сега беше моето наказание не само за тебе, а и за всички неразумни младоженци, които по съветите на още по-неразумни люде –кръстници, родители и приятели – поставят свещеното зачатие на последно място след къщата, колата, яхтата...
Може да не повярвате в щастливия край на тази необичайна история, но той си беше точно такъв: в следващата ранна пролет, Булката – стопанката на голямата къща и Сливката в овощната градина – заченали едновременно! Дървото дало толкова много плод, че материалът стигнал за два големи казана ракия. А с домашната сливова, все още младото семейство, осигурило почерпката на кръщението!
Панчо Недев
