ЧЕРВЕЙЧЕТО

Панчо  Недев   Било е страшно, сухо лято. Камък и дърво се пукали от жаркото слънце. Треви и храсталаци увехнали. Чешми и кладенци пресъхвали. Не само добитъка на селските стопани – и полските мишки умирали от жажда…
Пропукала се земята и в овощната градина на дядо ми Жечо. Погълнала всички живи и мъртви твари – гъсеници и пеперуди, мравки и бръмбари, листни въшки и червеи…
Само едно малко, почти незабележимо червейче се спасило в това лятно, сушаво мъртвило!
„Как?” – ще попитате. – Ще ви кажа, имайте малко търпение. Запомнил съм, как е оживяло това червейче, от мъдрите слова на дядо ми. Той беше доста ученолюбив за времето си човек, беше изчел цялата читалищна библиотека, обичаше да говори поучително, приказно, символично. Често събираше внуците си, бяхме пет-шест деца, преподаваше ни с библейски слова, първите ни житейски уроци. И винаги, когато ставаше дума за хитри и практични хора, даваше за пример оживялото в сушата червейче…
Не се предало то на смъртоносната суша, както останалите земни твари. Защото денонощно мислило, мислило, какво да направи, къде да иде, как да се спаси… И един ден, като оглеждало внимателно малкия си хоризонт, зърнало на върха на ябълковото дърво своето спасение. Там все още висяла една голяма, наполовина накълвана от птиците ябълка. Тогава, с последните си сили, сантиметър след сантиметър, цяла неделя пълзяло наго-ре, докато стигнало до ябълката. Тя му дала своята влага за жаждата и своята хранителна сила до първия есенен дъждец.
„Така е, деца! – заключаваше дядо ми след всяка приказка почти с едни и същи думи. – От всяко положение има спасение, стига човек да не загуби ума си”.