Някога бях Малкото камъче на пътя. 

        Всички мотористи, каруцари и шофьори се страхуваха от мене. Защото можех да им обърна возилата. Съобразяваха се с моите щури възможности, заобикаляха ме. Беше  златно време за мене – бях главно действащо лице, герой, в какви ли не писания. Кантонерите пишеха рапорти и доклади, къде се намирам, какви бели съм направил или мога да направя. Журналисти и писатели пишеха  сензационни материали, как точно съм обърнал поредната кола по пътя. Пострадалите пишеха показания за КАТ и молби към застрахователите…

        Но за мене, Малкото камъче, което обръщаше колите по някогашните шосета и междуселски пътища, тия случки бяха повече предупреждение за внимание, весело занимание, смешни ситуации за преразкази и украшения по селските кръчми и  градските кафенета. Наистина ми беше смешно да гледам, как в мен се спъваха важни господа с монокли, папийонки и  бомбета „Борсалино”; пияни веселяци и унесени в щастието си влюбени; как мотористи и велосипедисти с вирнати крака се сурваха в канавките; как от  каруците се разхвърчаваха кокошки и  малки прасенца с квичене хукваха по всички посоки. Е, случваше се и някой претоварен на височина текезесарски камион да обърна, но и това си беше весела игра, защото доста бавно, красиво и елегантно се обръщаха тия машини, за да разпилеят товара си на шир и длъж…

        Е-е-е-ех, живот, живот!  Какви славни времена бяха!…

        Сега, аз Малкото камъче, за никого нищо не знача. Всяка побесняла за скорост моторетка-пърхолетка ме издухва от пътя. Всяко празно отвътре гумено колело ме прегазва. Всеки прост и тромав валяк ме мачка и забива в асфалта. Всеки хитър човешки крак ме подритва, за да не го спъна…

        Всъщност имам все още малко радост и внимание само от децата. Милите, красивите и непорочни деца! Те ме  търсят по речни корита, плажове и кариери, за да ме носят със себе си в джобове, чанти и портмонета. Носят ме като талисмани, разменят ме в игрите си, „рисуват” с мен цветни картини, говорят ми с красиви думи, както се говори на послушно дете. Понякога си мисля, че тия нежни детски ръчички, които ме топлят и галят, ми вдъхват нов живот, много по-различен от предишния – да обръщам коли по пътищата. Чувствам се облагородено, живо камъче. Вдъхновявам се  да живея по-друг, полезен живот.

        Но, да знаете, и в живота на Малкото камъче не всичко е цветна радост. Много често имам и тъжни, и тежки, и черни дни. Особено, когато  някое дете ме вземе със себе си на далечно пътуване със семейната кола и от скука, започне да си играе с мене. Пък аз не мога да откъ- сна поглед от Магистралата. Може би от генна съпричастност към нейната история, когато тя е била шосе или черен път, където е минал моя невръстен и не толкова почтен живот. Гледам през стъклата как  фучи и гърми тази обезумяла от бързане желязна Магистрала, как  пред очите ми колите се разминават застрашително, как се пререждат, избутват и задминават със смъртоносни рис- кове. Как в движение се обръщат с колелата нагоре, как след челен удар се  разпиляват и разхвърчават в кървави пламъци. Без да е имало някакво „малко камъче” на гладката и чиста магистрала!

        След такива ужасни, смъртоносни гледки и моето каменно сърчице се размеква от  жал. И мисля, мисля денонощно: Как? Защо? Кой  обръща, разпилява и изгаря колите по новите магистрали, след като аз, Малкото камъче, вече отдавна ме няма по пътищата!?

        Дали пък не са се появили от някъде други, неви- дими „камъчета” в лагерите на мощните Машини на времето? Или в Кормилната им система? В електронния им център? А може би… като генно-модифицирани „камъчета” и в главите на  вечно бързащите шофьори!?