(притча от миналото)

          Имало някога едно царство, затворено между  три морета и една голяяма река. Малко царство с многовековна история, с трудолюбив и покорен народ. С божествена природа и с божествен Цар-полубог – пълен господар на всичко живо и мъртво в царството. Но, понеже все пак бил смъртен, дошъл и неговият последен час…

          Девет дни след погребението на Царя-Бащица, Царя- Светец, Царя-Светило… (и с още няколко титли), царедворците се юрнали към Тронната зала в двореца. Там от ранно утро вече се били настанили най-първите държавни хора: телохранители, секретари и шофьори, кучкари и  тайни агенти, съдии и прокурори, депутати и министри в неспокойно очакване да чуят с ушите си завещанието на любимия си цар. Е, приживе царят не на всички идолопоклонници бил любим, но… играта с маските продължавала. Интересът към завещанието бил необичайно голям, защото  инкогнито, в аванс, плъзнала с шушукане новината, че богатството на покойния Цар-диктатор е било много голямо и пръснато не само по всички предели на царството, но и далеч зад границите му. Поради тая причина Царската гвардия обявила, че комисията по завещанието не е готова с обобщените сметки и със сила разгонила недоволното множество…

          Цели шест месеца царедворците търпеливо, стоически понасяли очакването покрай царските палати на палатков лагер, оставили на произвола на съдбата управлението на царството. И най-после дочакали щастливия ден и час, когато завещанието било тържествено отворено пред многолюдна комисия, прочетено и разгласено с всички налични средства за информация, най-вече от местните барабанджии с войнишки дрехи без пагони и с шапки-кокарди на главите.

          Дългоочакваното завещание съдържало два раздела.

          В първия раздел, на цели 150 страници, поименно, според ранга, лоялността и трудовия стаж, на всеки царедворец точно и ясно пишело, какво му се дава за вечно притежание. Имало много недоволни, избухнало брожение, разправиите с хващане за гушите стигнали и до бой с юмруци, но  Царската гвардия бързо потушила  бунтовете.

          Вторият раздел на завещанието, състоящ се от половин страничка, бил посветен на  трудовия народ на царството. В него се казвало, че Царят, и в отвъдния си живот, ще благославя трудолюбието, верността, търпението, патриотизма на своите поданици; че им завещава безплатни средства за производство за всички икономически дейности и най-важното – своята царска Сянка! Никой от  комисията и царедворците не разбрал какво значи това странно завещание, но и никой не попитал, тъй като нямало възможност за коментари. А и верните, трудови поданици нищо не казали по простата причина, че те не били поканени на това събитие.

          Не минало много време и Сянката на покойния цар станала основна тема за разговори и коментари, за  нервни дискусии и безплодни решения в Държавното събрание, за фронтални схватки между фракциите на интелектуалната и творческа мисъл в царството. Докато едните тълкували завещаната Сянка като житейска биография и житейски опит, като ценен царски съвет и послание към младото поколение, как да  живее и управлява царството; като знаме, талисман или кумир – другите, по-умните и по-мъдрите, с аналитичен и изпреварващ времето ум, не виждали в сянката нищо добро. Като имали предвид осветената вече част от дълбоко замразената  до скоро биография на покойника, дослука му с ангели и дяволски изчадия, с тайнствени земни и извънземни сили, започнали да  споделят страха и предсказанието си, че в  тази Сянка- завещание има някаква опасна мистика като бомба със закъснител…

          И те, за съжаление, твърде скоро, се оказали прави!

          Защото Сянката на Царя-Бащица, на  Царя-Светило и прочие, започнала да „възкръсва”. Най-напред –  всред трудовия народ като зловещ призрак и плашило, като  говорещ скелет, който призовавал алтернативно за предишния ред и сигурност, за досегашната безусловна вяра в Царя-земен бог и неговите ангели-апостоли.

          Сянката на Царя-покойник започнала да се изправя от хоризонталното си положение, да се проектира като силует по стени и витрини, по водни и рамкирани, семейни огледала, по всякакви  манифактурни и фабрични изделия. После „проходила” с бавни, тромави, но заканителни стъпки към канцеларии, дюкяни и  покои на бившите и сегашни царедворци. При среща очи в очи, започнала да охлажда с острия си поглед  бунтарските глави на новите реформатори, както и всяка  революционна мисъл за промяна на Царския кодекс на държавното управление По някакъв мистериозен, непознат и за науката начин, Сянката на царя се мултиплицирала и вселявала в образа на всеки държавен служител, в образа на всеки стотник и десетник в милионната народна трудова армия, че даже и в миниатюрната физиономия на всяко новородено човешко същество…

          … И така, година след година, дошло време Царството, затворено между Трите морета и голямата река, официално да бъде провъзгласено, в международната дипломация и комуникация като  Царството на сенките!