Панчо Недев ГОЛЯМОТО ЧОРБАДЖИЙСКО ХОРО (притча) Рейтингът на поредното Общо горско събрание на животинския свят в Горите тилилейски катастрофално падал. Обидни дебати за стари и нови грешки, корупция, компромати, безбожно високи заплати… какво ли не. Често Хайдушката поляна, където се провеждали откритите пленарни заседания, се превръщала в кървава арена на ръкопашен бой между делегатите на основните животински сдружения. В един пленарен диспут, когато страстите и крастите били нажежени до червено, доайенът на настръхналите и агресивни заседаващи, старият Бухал не издържал. Прелетял от почетната си ложа до микрофоните, почукал ги с клюна си за внимание и гневно изкрещял своя звуков сигнал за умряло. После, в настъпилата любопитна тишина, казал: - Тихо! Замълчете, уважаеми колеги и господа! Спрете с това безумно и позорно самоунижение и самоизяждане на поверената ви върховна власт!... Щом не можем с Божието и майчиното слово да се разберем, да опитаме с хорото! От древни времена то е събирало и обединявало в тая гора чакали и сърни, лисици и фазани, гарвани и врабчета. Продължителната пауза, с безмълвни погледи и гримаси, продължила до момента, когато напрежението избухнало като празнична ракета. Чули се възгласи на одобрение и несъгласие, на шеги и подигравки, но все пак, след дългите спорове, разумът надделял, макар и с един глас, в полза на хорото. „Защо пък не, да опитаме и с този зрелищен експе-римент! толкова скъпи и безумни експерименти сме правили на тая Хайдушка поляна…” – такива били мотивите на крехкото мнозинство. За няколко часа теренът бил разчистен от скъпите депутат-ски возила, кабинети, приемни, бюра и всякаква електрони-ка за гласуване, озвучаване и манипулиране на електората, за да се отвори място за голямото, обединително, чорбаджийско хоро. Хорът на песнопойните птички набързо отрепетирал няколко хороводни песни; вокалите от глутницата на чакалите, дивите прасета и нощните сови си припомнили някои позабравени кавър версии на стари шлагери; оркестърът на Щурците вече огласял гората на шир и длъж с емблематичното чорбаджийско и Дунавското хоро на Дико Илиев. Както било решено, в ранните зори на другия ден, символичното пленарно заседание било открито от нагиздената като за кокоша сватба Кума Лиса, шефката на Общото гор-ско събрание. Тя повела чорбаджийското хоро, до нея се хванали почетните гости, Лъва и Мечока, до тях – Гарванът и Маймунят с голия задник – след тях лидерите на двете най-големи животински парламентарни групи и тъй нататък, до опашката на хорото: малкото, омършавяло от глад Мишле. Тъй като историческото събитие било спешно раз-гласено от въздушната поща на свраките, още в ранни зори, куцо и сакато, сляпо и окато, мало и голямо заприиждало от всички посоки на Горите тилилейски, за да види и чуе, как техните избраници провеждат своята открита дискусия по най-актуалните им проблеми и тегоби на крак, с хороводна стъпка. Такова зрелище, такова чудо не било за изпускане. В самото начало, когато мощната музика на Щурците заглушила вокалите, хорото, като всяко масово веселие на открито, започнало тихо и кротко, докато лека-полека всички играчи влезли в ритъма на Кума Лиса, Лъва и Мечока. Но когато след втората обиколка на поляната байрактарката обявила дневния ред на следващото пленарно заседание – обсъждане на трите проекто закона за корупцията, избирателния кодекс и пенсиите – по целия ред на хорото преминала буреносната тръпка на „мексиканска вълна”. С приглушени реакции „за” и „против”, с гневни реплики и обиди, с открити закани за бойкот. После избухнал обичайният, традиционният скандал. Живата връзка на хорото се разкъсала и то се разпаднало на съставните си части. Набързо се оформили бойните групи на опонентите, счепкани като разярени паяци в кълбовидна борба на живот и смърт. Свирепият бой с рога, копита, опашки и заплюване от късо разстояние, продължил цял час. След като нито горската стража, нито призивите на мъдрия Бухал, нито авторитетът на Светата троица, която повела хорото, не могли да въведат реда и спокойствието, дошъл историческия час на публиката. От всички страни, „с камъни и дърве” търпеливият и отруден горски електорат нахлул в Хайдушката поляна, овладял със сила положението, укротил своите избраници и ултимативно им наредил да се хванат отново на своето недоиграно, чорбаджийско хоро. В името на реда и сигурността и оцеляването на живота в Горите тилилейски. В името на компромисния консенсус и обявените „опорни точки” за следващото пленарно заседание. И никакви оставки! Свършете си първо работата, господа, за която сме ви избрали, па после ще видим… кой кум, кой сват, кой „батко и братко”. А сега – всички на хорото! Свирете музиканти! Чорбаджийското… хайдушкото хоро! И така, изпокараните и наранени от схватката депутати, отново неохотно се хванали на хорото. Хванали се и вода-чите на многобройните животински сдружения, фондации, комитети и съвети, окуражени от това… принудително единение. Но все пак, обещаващо единство. След две-три обиколки поляната се оказала тясна за чорбаджийското хоро, което все повече се удължавало. И станало закръглено хоро. Наложило се, значи, Кума Лика, като глава на хорото, да се хване с погнуса за тънката опашка на Мишлето. Двукраката и четирикрака горска публика, която се отдръпнала и от периферията на голямата поляна наблюдавала това историческо зрелище, избухнала в радостни възгласи. Ехото от музиката на Щурците обхождала от край до край границите на Горите тилилейски. Един стар Мечок, напълно индиферентен към политиката, гръмнал от подуване и преяждане с меда от хралупите, докато на поляната се виело хорото… Чудя се сега, как да завърша тази вълшебна приказка! И тъкмо, когато реших да я оставя така, с открит оптимистичен финал, една малка пъстра птичка долетя под беседката, където обикновено си пиша притчите, за да ми съобщи новината, че онова затворено, кръгово, чорбаджийско хоро на Хайдушката поляна, продължавало да се върти! По инерция…