Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2013 10:55 - ЗА ЦЕНЗУРАТА И АВТОЦЕНЗУРАТА
Автор: panbal Категория: Политика   
Прочетен: 932 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 16.09.2013 10:57


ЗА  ЖУРНАЛИСТИЧЕСКАТА ЦЕНЗУРА И АВТОЦЕНЗУРА               (размисли в ретро и сегашно време)               Това е според мен един от големите проблеми на днешната ни Четвърта, журналистическа власт. С множество открити, щекотливи и висящи въпроси: Каква беше тя някога? Има ли я сега? Как се поражда и възпроизвежда? Има ли точно и ясно речниково тълкувание? Как се съвместява със Свободата на словото? Какви са допирните й точки с морала на Човека и обществото? И  т.н.               Нямам намерение, нагласа и потенциална възможност, да разсъждавам по всички тези таралежови бодли! Нека си бъдат приоритетни теми за дипломни работи, дисертации и монографии; за дебелите автобиографични книги на бившите и настоящи журналистически знаменитости, халал да им е и заслужената, и подарената  слава! Да им бъде простено на съвременните псевдо майстори в гилдията, които още не могат да се идентифицират към кое по-точно журналистическо слово принадлежат – към някогашното, цензурираното и автоцензурираното, или към днешното: напълно свободно, независимо, неуправляемо до хаос и, подвластно повече на капитала и властта, на сензацията и личния интерес, отколкото на разума, морала и обективната истина?!             Като гражданин от Третата възраст, който   следи, доколкото може , ежедневния информативен поток по Интернет и медиите;  като журналист с над 30 години трудов стаж и  бивш редактор на предаване за военните моряци на Радио Варна в най-тоталитарните, 60-те години на м.в., мисля, мога  да кажа в ретро и сегашно време нещо по-различно от конюнктурата. И то не като теоретична дидактика и интерпретация! В тази връзка, бързам да споделя още в началото най-същественото по някои аспекти от така поставената тема с риск да бъда низвергнат и анатемосан от младото поколение студенти в журналистическите факултети: Уважаеми колеги, не се доверявайте напълно на ония презрели и зелени „нови”демократи, които се мъчат и пъчат да пренаписват националната ни история, в това число и историята на социалистическата журналистика! Оная цензура, сиреч, Дяволът, не беше чак толкова черен. Той по своему вършеше и полезна работа – имаше по-добър ред и сговор в обществото, по весели радиопредавания, които не ни будеха сутрин с репортажи за атентати, показни убийства и други криминални вести; нито такава... ачик-ачик порнография. За нас, обикновените журналисти, които правехме вестниците и ефирните емисии тогава нямаше цензура в смисъла, с който сега тия анализатори я товарят с какви ли не ужасни негативизми. Голямата идейно-политическа цензура беше предназначена главно за висшата ни дипломация и журналистика, която общуваше със света, която рецензиране и редактираше книги, филми, театрални постановки, художествени изложби, петилетни планове, централните медии; която направляваше цялостния ни културен, политически и социален живот. За нас, бачкерите в по-низовата редакционна работа, тази цензура беше част от нашето журналистическо ежедневие. Пиехме си кафето  с  т.н. „цензори” в редакциите, понякога те дори забравяха да чукнат печата „Разрешено за печат” на по- празничните ни материали... Като редактор на предаването за военните моряци бях задължен винаги, преди излъчване, да го представям за преглед и подпис на политотдела в Щаба на ВМС. Да, ходех редовно като на разходка за среща с офицера Панайотов, но нито веднъж, в продължение на 6 години, нито един материал не ми беше върнат или одобрен със зачеркнати пасажи! И още един спомен по темата:  Когато готвех автобиографичната си книга за работата ми в Радио Варна, имал съм срещи и разговори с поне стотина бивши колеги и сътрудници. Бях подготвил един анкетен въпрос към десетина бивши главни редактори на ведомствени вестници, наричани многотиражки: „ Имали ли сте разправии с цензурата?” Нито един не написа, че му е бил спиран брой или материал по политически и идеологически причини! Имаше дори парадокси:  че заради доверието, което  е имал „цензорът” в Окръжния народен съвет към редактора, често се случвало да му подпечатва с червения печат дори непълни страници! Все още има живи и с ума си „стари кримки”, които ако не са се предемократизирали и преоцветили напълно, могат да потвърдят тези мои лични спомени и съждения...             И... какъв извод може да се направи?             Да, цензура над журналистическото слово имаше! За нея работеха упълномощени другари, политотдели, специализирани служби - цяла армия от верни и предани на системата хора, които често нямаха нищо общо с културата, изкуството и печатното слово. Във всяка редакция имаше по едно „черно евангелие”, доста обемисто,  в което бяха събрани извлечения от закони и наредби, указания и препоръки относно опазването на държавната и служебната тайна, идеологическите и политически постулати на Статуквото; имаше декларации за лоялност към партията ръководителка, за противодействие на буржоазното влияние и пр. Но тая цензура не ни пречеше чак толкова да си вършим служебните задължения. Вярно, додяваше ни, притискаше ни до Стената на страха и сляпото подчинение, пречеше ни на свободомислието, но не беше болка за умиране. Беше относително поносима за всички, които с журналистиката си изкарваха хляба; беше почти невидима, не докрай осъзната и без последствия   за трудовия  човек. С него си бяхме в мирен и спокоен, дружески тандем: ние разбирахме, какво ни се казва по семинари и съвещания, знаехме параметрите и възможностите на перото си, за какво можем и не можем да пишем, кое събитие как да отразяваме, кого да славим и критикуваме, а той, читателят и слушателят,  ни слушаше и четеше тихо и мирно - равновесието общо взето се спазваше.             Разбира се, че това беше само видимата, показната, официалната страна на цензурата; мечешката прегръдка на Системата, която правеше всичко възможно по този начин да ухажва и острото, и тъпото журналистическо перо в името на „генералната линия”.              Цензурата в ония години си имаше и друга страна, и друго лице, и друго мъртво вълнение. И друга жарава вътре в нас, която изгаряше още невдигнатия байрак на протеста и свободомислието; топеше бавно и сигурно дори всяка мисъл за съпротива и промяна. В името на хляба, семейството  и живота!             ТОВА  БЕШЕ  НАШАТА  АВТОЦЕНЗУРА!             По-жестока, по-коварна и по-опасна за деформацията на ума и душата на журналиста, за помирението с дефектите и недостатъците на Управлението във всичките му аспекти, за твърде голямата цена на компромисите, които плащахме. Изключвам ония дребни човечета-мижитурки, дето от слабоумие, безотговорност и лична облага   цапат лицето на чистата, честната и уважаваната журналистика, откакто тя съществува...               В следващите редове иска ми се да маркирам, като провокация за сериозен творчески разговор, най-важните елементи на нашата  автоцензура от 60-те години на миналия век. Не толкова за да я величая, да я препоръчвам за пример и подражание, опазил ме Бог от това безумие!, отколкото да я покажа като исторически факт, добър или лош – нека Времето отсъди. А може би трябва да си спомняме и говорим  по-често за нея и нейната роля в сегашно време!? Сега, когато националните и световните, личните и обществените проблеми в епохата на плурализма и демокрацията, когато даже истината и Човекът са с повече от едно лице, с повече „точки на зрение” и оценка!             Не може да се отрече, че личното ни отношение към потенциалните възможности на перото ни, да отразява обективната действителност, беше пряко и яко обвързано с корените и цветовете на триумфално властващата политическа и идеологическа цензура на предишната Система. Без това натрапено съжителство просто нямаше как да се пише и живее. Автоцензурата беше следствието, нещастното чедо на цензурата, но същевременно и осъзнатата коректура на духовната ни същност, на разума и човешкия морал, на чувството ни за мярка, което охлаждаше  разпалените глави и задействаше словесната ни спирачка.  И все пак, извън тази принудителна зависимост, между обективизма на Времето и субективизма на сърцето, мисля, че нашата автоцензура имаше и редица достойнства, позабравени или тотално забравени от част от младата журналистическа смяна.             *** На първо място искам да отбележа водещите морално-етични качества на пишещия брат от моето безвъзвратно отминало време, определящи до голяма степен оценката на  цялостната му обществена  и професионална дейност като стимул за развитие. Защото винаги, при добра воля и разум, можеше  да се намери баланса за отразяване и разглеждане на темата, съгласно обективните препоръки и забрани, от една страна, и от друга – запазване на личното достойнство на човека. А днес, за дълбоко съжаление, сбърканата ни Демокрация разшири до безграничност и безконтролност параметрите на  морално-етичните норми на младите журналисти и автоцензурата остава като че ли  на далечен заден план при отразяване и коментиране на жизнено важни злободневни и глобални събития.             *** Нашето професионално развитие беше подчинено преди всичко на търпението, опита и личния принос за авторитета на редакцията и институцията. И това беше лична, вътрешна нагласа, убеждение и поведение. Това беше общият белег, най-общата характеристика на растежа. Е, не мога да си кривя душата и да не кажа, че и тогава имаше достатъчно показни изключения за бърз растеж в йерархията, по втория и третия начин, най-вече на назначени и присадени журналистически началства, но нали думата  ми е за нас, низовите трубадури на медийното слово? И за сравненията! За този наш български синдром, който е склонен най-първо да усвоява до съвършенство първо изключенията и негативите  в своята история и професия, а после да се замисля за поразиите в настояще и бъдеще време! Я вижте, огледайте се до къде стигнаха изключенията „за бърз растеж” в някои поделения от многобройната армия на  Четвъртата  ни власт! Млади, напористи, наперени, грандомански настроени момичета и момчета, току що лапнали микрофона, да поучават стари баби и дядовци как деца и зеленчуци се отглеждат, да говорят бомбастично и  „компетентно” за житейски опит и мъдрости като беловласи професори и академици, да воюват за своята медийна слава не с перо и творчески възможности, а с гръм и трясък, с нокти и зъби; да затлачват родния ефир и печата с какви ли не чудати нови думи, махленски изрази, цинизми и псевдонаучни понятия.             *** Автоцензурата по наше време беше лична, настолна, осъзната отговорност пред обществото за всеки ред, за всяка страница, за всеки материал: Как ще прозвучи, как ще се разбере, как ще въздейства, каква цел ще постигне! А къде е сега тази не само лична, но и обществена отговорност в напористите, самонадеяните, бъбривите репортери, които с невярна или тенденциозна информация могат банка и фирма да разорят, мирно село да подпалят, градски транспорт да блокират, невинен човек да вкарат в затвора или в гроба!? Има бол примери от ежедневието на съвременната ни Четвърта власт, нали? Те не могат вече с никакви обективни причини и висши съображения да се оправдават и насърчават!             *** Ето че стигнахме до Ахилесовата пета на автоцензурата – журналистическата сензация. И ние, „старите кримки”, сме я почитали и търсили като „гвоздеи” на по-интересни и празнични материали. Търсили сме я в сферата на трудовите, спортните и духовните постижения на човека и колектива, в героични дела и постъпки, в забележителните цифри и проценти на икономиката и добивите в селското стопанство. Но не сме я търсили там, където я няма и не може да я има! В биографията на неудобния ни политически и „фирмен” човек, например, в която го няма нито измисленото престъпление, нито нероденият брат! А това е сензационната практика на днешната „жълта” преса – най-непочтената, безотговорната и антиморалната интелектуална дейност; най-калният и най-мръсният каруцарски обоз на журналистиката ни, ако изобщо може да се нарече журналистика! Гонитбата и разгласата на сензации и компромати, на самоцелни и дори порнографски писания, волното и целенасочено деформиране на истината, стана като че ли трамплин за възможния „професионален” успех, за толкова мечтаната публична известност на голяма част от най-младата ни журналистическа смяна. Не е тайна, че този род журналистическа сензация си има вече и определена, явна и тайна, финансова цена! А истината за обективната действителност, за социалнополитическите явления и обидите човешки... майната им на фактите и на ощетените! Да пишат опровержения, да водят дела, да търсят помощта на адвокатите и Господа! Важното е рейтинга на вестника или предаването; да се чете, да се слуша и гледа; като няма луканка и пасти – да има поне сеир за електората!...             *** Личното отношение на журналиста към коментара на обществените проблеми е може би най- важният и определящ белег на неговата подготвеност по темата, както и за неговата култура във всичките й аспекти, за неговия морал и възпитание. Учили са ни навремето нашите майстори в занаята, че това отношение трябва да бъде дискретно, деликатно, да не се натрапва и афишира, да показва само различните мнения и „точки на зрение”... По този въпрос няма какво полезно и интересно да споделя от нашия опит, тъй като  отношението ни към темата беше ясно и точно регламентирано  в онова „черно евангелие”, за което вече стана дума – подкрепа на партийната линия, показване на социалистическите завоевания, дружбата ни със Съветския съюз и прочие. Личният ни коментар се свеждаше до това, поне да не започваме и да не завършваме материалите си с марксически цитати или с актуални, мобилизиращи лозунги... Сега като гледам, слушам   и чета по вестниците, как най-борбените, най-самонадеяните и най-добре платените може би журналисти, активно, волно или неволно съдействат не толкова за обединението и помирението на нацията, а за нейното още по-безумно, опасно и пагубно разделение... нямам думи! И започвам да се срамувам от приятели и познати, от себе си дори, че под името във визитката и табелката на входната ми врата все още пише „журналист”! Защото лека-полека започвам да осъзнавам, че за омразата и враждата около нас, за разрухата в икономиката и селското стопанство, за накърнените  народопсихологически достойнства на българина; за големите катастрофи в този наш безкраен преход, редом с некадърните и продажните ни политици, определен дял вина носи и журналистиката. И то точно по този белег – демонстративната показност, грандоманско самочувствие, революционната защита и безапелационното натрапване на личното мнение с белезите на партийната и социална принадлежност; като собствено убеждение; като вземане на страна в спорове, породени от явни, принципни различия; като преследване на лични или корпоративни цели и пр. И понеже тия явления са почти масова практика, не зная дали в този дух няма вече нова, теоретична постановка в журналистическите катедри, дали там по този проблем достатъчно сериозно или между другото се говори!             *** Свободата на словото, като най-същественото завоевание на Демокрацията, отприщи бента на забраните, указанията и препоръките. Аз не зная, какво де факто остана от оная цензура, когато в този електронен, комуникативен и глобален свят няма вече тайни за Гугъла, нито ефективен контрол дори за човешката мисъл. Затова в нашия динамичен, обременен с какви ли не тежки, тревожни събития ден, когато неочаквано се озоваваме в епицентъра на природни и други катаклизми , Четвъртата власт в най-първите часове на трагедията се оказва Първа по значение. И трябва да бъде първа! По дълг и призвание, с арсенала на комуникативните си възможности. Но не само с микрофон и камера, с  прожектори и оператори, а и с активното участие на своята автоцензура! Като коректив на здравия разум, като публична изява на морал и възпитание, като осъзнаване на последствията от казаното и показаното, най-после и като израз на професионализъм. А имам чувството, че една част от младите и не толкова млади журналисти, приеха като че ли свободата на словото като пълна и безконтролна свободия. Присвоиха си правото, по смисъла на разни национални и международни документи, да говорят и пишат по абсолютно всякакви проблеми  без спирачки и задръжки, без чувство за мярка. А трябва ли например да се описва и показва, с всички натурални подробности, кървава автомобилна катастрофа, обезобразен труп с десетина прободни рани, коремна хирургическа операция в реално време? Трябва ли на човек току що преживял катастрофа, загуба на близък човек или друга някаква трагедия да се задават такива тъпи въпроси от рода: „Как се чувствате в момента? Как е станало? Ще подадете ли жалба?” И т.н.Трябва ли следовател или прокурор, водещ тежко криминално дело, да се разпитва от репортера упорито, настойчиво до втръсване за неща, които би трябвало да знае, че по закон са следствена тайна, която в много случаи се отнася и до националната ни сигурност, до реда и спокойствието в обществото? Кому е нужно (за Протокола и Историята на журналистиката ли?), някои журналисти да демонстрират явното си пристрастие към ненужни детайли от житието-битието на осъдени и доказани вече корумпирани политици, наркотрафиканти, че дори и убийци, измъкнали се някак от решетките на затвора? Или да насърчават отрицателното отношение към държава, държавни органи и институции в случаи, когато от небрежност, свободия, личен интерес и пр. потърпевшият сам си е виновен за трагедията?  Помислете само: дали заради очебийната липса на автоцензурата тези колеги понякога не заприличват на ония платени адвокати, които защитават с всички средства закоравели престъпници и обществено опасни хора? И то все в името на правата на човека, демокрацията и свободното слово!...             Какво, според мен, трябва да бъде заключението по някои нюанси на темата за цензурата и автоцензурата, които само маркирах, без да претендирам за изчерпателност?             Слава богу, няма я вече официалната, тоталитарната, идейно-политическата цензура; няма го и „черното евангелие” в редакциите с темите „табу”, няма ги зловещите цензори с печата в джоба!(Умишлено подминавам „сивата”, партийната, фирмената, корпоративната, „чорбаджийската” цензура, за която нямам компетенцията, нагласата и фактологията да пиша, подсказвам я за коментари от активни, водещи предавания и рубрики журналисти!) Да, няма цензура, но има подвеждаща свобода на безконтролното слово, която понякога се оказва нож с две остриета за „драгите слушатели, зрители и читатели” и бумеранг за автора. В днешното нервно, тежко, взривоопасно, разделно и пр. време, обществената отговорност на журналиста, концентрирана само в една дума „автоцензура”, трябва да бъде водеща. Като контрапункт на евтината и самоцелна сензация, на скъпата, но малотрайна популярност; на личния интерес. Особено в такива деликатни теми като личното пространство на човека, национализма и патриотизма, мъртвото вълнение на етническото напрежение в някои райони, социалното неравенство, националната сигурност в контекста на глобализма и външно-политическите ни отношения с широкия свят. Убеден съм, че е дошло време темата „автоцензура” по-сериозно да се обсъжда и вътре в журналистическата гилдия на регулярни срещи, семинари и теоретични конференции, както някога бяхме задължени да изучаваме същността, „вида и породата”, „генетиката” на цензурата. В днешно време автоцензурата ни е още повече необходима, защото нейната „генетика” е лицето на журналистическата духовност, на нашите морално-етични човешки и християнски ценности, на професионализма и личната ни отговорност пред обществото.     Септември, 2013 г.                                                        Панчо Недев      



Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: panbal
Категория: Изкуство
Прочетен: 105947
Постинги: 55
Коментари: 14
Гласове: 46
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031