„ДО КОГА С ТАЯ САМОУБИЙСТВЕНА ЗЛОБА И ОМРАЗА,
МИЛИ РОДИТЕЛИ?”

Това е цитат от реплика. И основната тема на новия ми роман „КЪЩА НА КРЪСТОПЪТ”- (редактор Тодор Янчев), посветен на най-актуалния, най-болезнения и най-проблемния въпрос на нашето разделено и озлобено общество. Помъчил съм се, чрез духовната дисекция на идейно-политическите и материални интереси, житейски проблеми и вражди в многолюдната фамилия на БАБКАТА, главният герой на повествованието, да поставя не само големия въпрос, но да покажа и моето отношение към решението – ПОМИРЕНИЕТО, ПРОШКАТА, ОТГОВОРНОСТТА, ЕДИНОДЕЙСТВИЕТО ПО ОТНОШЕНИЕ НА БЪДЕЩЕТО НА ДЕЦАТА И ВНУЦИТЕ НИ, ЗА НАЦИОНАЛНОТО ОЦЕЛЯВАНЕ...
Ето и щрих от изцяло варненския сюжет на романа, за да се разбере по-добре смисъла и посланието на следващия откъс!
Към първия откъс... Старата, фамилна къща на Бабката, години наред стърчи необитаема в центъра на града, пречка за завършването на новия булевард; обект на дългогодишни съдебни дела за дялове и оценка; причина и за обществени протести и скандали, тъй като в нея се преплитат разнопосочни икономически и партийни интереси. Не може да се събори, първо, защото е паметник на културата и второ, защото общината няма пари да заплати оценката... Намесва се строителната мафия по най- прекия и естествен за нея начин за решение на проблема – плаща луди пари на фирма за „всякакви услуги”, която гръмва фасадата на къщата, като първа стъпка към изваждането й от списъка на защитените сгради с историческа стойност...
Вторият откъс, изявлението на братовчедите, е всъщност част от отговора на основния въпрос, основната тема, за изход от задънената улица на злобата, омразата и самоубийственото безумие . Децата на двете враждуващи семейства, внуците на Бабката и двамата дядовци, загинали през 40-те години на миналия век като смъртни врагове, от двете страни на барикадата – тези млади, жизнени, способни и по-умни от родителите си деца, решават да поемат сдобряването и помирението в свои ръце, предизвиквайки активното обществено мнение...

* * *
...ВЗРИВЪТ БЕШЕ ОГЛУШИТЕЛЕН!
Избухна в мига, когато тролейбусът се озова точно срещу входната врата на старата, запустяла къща. Шофьорът инстинктивно удари спирачки, стреснат и от писъците на жените, едва удържа машината пред зелената светлина на светофара на тясната уличка. Гларусите, които обикновено си почиваха върху комините на Къщата, литнаха без криле към пролетното небе като бели, парцаливи топки, изхвърлени от мощната взривна вълна. После оцелелите птици се окопитиха, разпериха криле и закръжиха с тревожен грак над прашния облак, през който острият им взор откриваше издъхващите събратя с окървавени, пречупени крила. Но бяха безпомощни да им помогнат!...
На тротоара, пред заключената желязна врата на двора, изплашените пътници от тролейбуса и случайните, стъписани минувачи, вече се сбираха с гръмогласна врява около обърнатата с колелата нагоре детска количка и паднала до нея млада жена. Едно от колелцата на количката продължаваше да се върти – бавно, тревожно и затихващо – сякаш отмерваше последните дихания на детето, което два чифта непознати, треперещи ръце измъкнаха от кошчето. Проснатата на тротоара жена помръдна, майчиният инстинкт за опазване на детето живна отведнъж и с рязко движение я вдигна на колене. Преди да види окървавената детска главичка, почувствала голямата беда, изпищя с неподозираната сила на гласа си:
- Детето мииии!... Господиии!... Викайте линейка!... Живо ли е?!... Ооох, вземи и мене, Боже-ее!...
От изпочупените прозорци на двата съседни жилищни блока занадничаха тревожни човешки глави и повече с жестове питаха: „Какво стана?... Къде гръмна?... Има ли жертви?... Кой....”
В първите минути на суматохата, десетина граждани вече усърдно звъняха на телефон 112. Обясняваха с ръкомахания, настояваха, караха се някому, заплашваха със затвор и уволнение...
Прашният облак от срутената фасада на Къщата още не беше полегнал на земята, когато първа на местопроизшествието пристигна репортерската кола на една черноморска телевизия. Дали бе случайност или някой беше вече позвънил в офиса им – за това никой сега не мислеше, сензацията си е сензация.
- Драги зрители, извънредно включване от мястото на събитието! – Младата журналистка започна в крачка своя репортаж. – Намирам се пред Къщата на кръстовището зад Историческия музей, пред познатата ви до болка стара сграда, паметник на културата... Да, вижда се срутената фасада на Къщата, добила прозвището Ябълката на раздора на голямата фамилия на Бабката и нейните наследници, които от десетина години водят съдебни дела; Ябълката на раздора и за политическите партии в Градския парламент, които все не могат да постигнат съгласие за нейното премахване, за да завърши най-после разширението на булеварда... А-а-а!... Боже!... Току що научавам, че на тротоара има ранени хора... дете, дете с окървавена главичка, не се знае живо ли е, всеки миг се очаква... а, ето сигурно и вие, драги зрители, чувате сирената на линейката!... Камера! Колега, покажи количката и майката с детето!... О-о-о! Каква нелепа случайност, каква ирония на съдбата, драги зрители!... Казват ми... да, да чувам, подсказват ми, че главичката на детето в количката е била ударена от отломка... от гипсовото крило на едно от ангелчетата, от оная чудесна скулптурна композиция на покрива, заради която къщата е обявена за паметник на културата от 19 век... Ето, ето още една тревожна новина! В съседната сграда, на третия етаж, имало тежко ранен студент с прорезни рани по лицето и ръцете от изпочупените стъкла....
Репортажът на журналистката беше заглушен от тревожния вой на полицейските сирени. Полицаите от първата кола се заеха с опъването на пъстрата лента за „отцепване на района на произшествието”, а офицерът от втората кола с бързи крачки се отправи към репортерския екип, за да сложи ръка на микрофона и пред камерата. После се обърна към новопристигналите журналисти:
- Моля, господа!... Отдръпнете се!... Много добре знаете, че в оградената от полицейската лента зона не може да се влиза и снима!... След час и половина ще ви поканим официално на пресконференция!
Тролейбусът, закотвен пред светофара, остана празен почти два часа. Шофьорът, с килната встрани от облегалката глава, тихо си похъркваше. Никой от разследващите полицаи и криминалистите, не се сети да надникне в тролейбуса! Може би защото още никой не знаеше, че взривното устройство е било задействано от пътник в момента, когато превозното средство се е намирало точно пред фасадата на Къщата.Това щеше да стане известно на следствието по-късно. От закъснелите показания на един тийнейджър, Росен Станчев, десетокласник от Математическата гимназия, наричан от съучениците си „професор Джиесемов” заради удивителните му теоретически и практически познания в областта на приложната компютърна техника.
* * *
БАБКАТА – ПЕТРА ДИОНИСИЕВА, в този слънчев пролетен следобед, имаше две запланувани задачи: седмичната си фитнес-програмата в Спортния център в Морската градина и делова среща с известен писател и издател в ресторанта на внука й, Вълчо Янев, в механата „Куция Петел”.
Упражненията във фитнес-залата минаха по съкратената програма, искаше да има повече време за втората си основна задача за дена. Затова приключи по-рано.
- Довиждане, Бабче! – стана от стола си момичето от рецепцията, усмихна й се любезно, както винаги и весело додаде: - Е-е-е, и днеска си бомба! С тия дънки, с това кожено яке, с тази шапка с две педи козирка!... Ако вместо тъмните очила добавиш като аксесоар и кожен камшик – ще заприличаш на жокейка, амазонка или надзирателка...
- А ти, мойто момиче – сряза я с мъжкия си басов глас Бабката, пълна имитация на гласа на Ренета Инджова - престани с тия изтъркани комплименти! И без тях ще си получиш бакшиша... заповядай, за двойна почерпка!...
- Благодаря, благодаря, госпожо Дионисиева!
- И да си намериш най-после половинката, стига си кукувала в това стъклено гнездо!
Момичето, пообидено малко от подхвърлената петолевка, я погледна въпросително, но веднага реши да си остане на същата вълна:
- Не приемам мъдрите ти съвети, Бабче! Да не съм половин жена, че да си търся половинката? Я ме виж!
- Бинго!... Едно на нула за тебе, Росе!... Довиждане, приятен ден!
Днес Бабката нямаше настроение за повече шеги – преди да влезе във фитнес-центъра съседи бяха я уведомили по джиесема, че за пореден път крадци й тарашили мазето на вилата. Нямаше време да ходи сега до там, бързаше за срещата в механата. Крачеше по алеята с твърда, уверена, наперена, мъжка стъпка. Каквато си беше слаба, тънка и стройна, стегната в спортния си пашкул, късо подстригана, пъргава и жизнена, тя наистина можеше да мине за спортистка на средна възраст или амазонка, но никога за старица на 82 години. Още повече, че големите черни очила скриваха най-видимото поражение на годините – смалените очички, хлътнали под белите коси и дълбоките бръчки. Така на пръв поглед се натрапваше сравнително добре запазеното й, свежо, бистро , естествено лице, рамкирано сякаш за рекламно лице на подмладяващ крем от източно-азиатската козметика. Затова може би близки и приятели, познати и непознати я наричаха БАБКАТА. Но не само заради подвеждащия общ изглед на малката старческа главичка и миниатюрната й, кокетна фигурка!
Бабката имаше богата и интересна биография, заплетена и преплетена с най-важните обществено-политически събития на историческото Време. Имаше дейност и заслуги към родния си град, стари и нови познанства със знакови личности. Имаше две висши образования, култура, интереси, интелект, принципи и достойнство. Имаше пари и имоти от Реституцията. А парите и имотите във всички времена и режими са си били пари и имоти – самочувствие, власт, респект, уважение!
На паркинга, пред отворената предна врата на мерцедеса я чакаше прав, чинно изопнат, шо-фьорът й. И той беше слаб и тънкостволест като нея. Спретнат, елегантен, изтупан като за манекен на витрина. Той също страдаше от манията за подмладяване, беше редовен клиент на фитнес-центъра, но бръчките по лицето и челото, белите му коси и вежди, мълчаливо издаваха Третата му възраст.
- Здрасти, Минчо!... Само да беше закъснял – щях да ти оскубя мустака! – Като го тупна яко по рамото, докато се нагласяше на предната седалка, каза: - Карай към Кумчо-Вълчовата механа!... Пак ми разбили вратата на мазето, трябваше да запрашим към вилата, но срещата с издателя ми е по-важна... После. А от утре вечер сме на пусия около вилата, да знаеш. Щом нямаме читава полиция, сами трябва да се оправяме с о н и я! Да ми купиш на черно пищов – „Макаров” или „Колт”! Чуваш ли?
- А-а, не, моля ти се! И без това махленските деца почнаха да ти викат „Бабка-разбойничка”. Не ща на стари години да се омесваш с мафията! – отвърна сериозно шофьорът, без да я погледне.
- И аз не ща, но мафията вече ме вкара в оборота си, не виждаш ли! От всякъде ме притискат, съветват, заплашват с анонимни бележки и есемеси за тая пуста къща, дето спира строителството на булеварда! Сега пък някаква мощна строителна фирма...
- Моля ти се, не се изкушавай за продажба! – побърза да повтори за кой ли път мнението си Минчо. – Идеята ти за дарението е похвална и благородна, само така може да оставиш добро име в историята на този град.
- Благодаря за разбирането, Мунчо! Направила съм вече каквото трябва в завещанието си при нотариуса.
След последните й думи, шофьорът облекчено въздъхна. И пак го жегна отвътре една упорита мисъл, която мира не му даваше в последно време: „Гледай до къде я докара, Минчо!? Да се радваш на парите и имотите й, на старите й приятелства с известни личности, на скъпите й мезета и напитки, на завещанието й, даже и на щуротиите й!...” И понеже тя упорито мълчеше, мислите му продължиха в същата посока: „А ти всъщност какъв си й? Шофьор, приятел, слуга, бодигард, икономически съветник?! Никакъв!... Някакъв си Мунчо! Даже името ти почна нарочно да бърка!... Като подигравка!... Ами да, щом се обърна палачинката... По наше време беше „власт и пари”, сега става „пари и власт”... Унижение за бедните Мунчовци откъм тия... нови богаташи и чорбаджии!”

* * *
Когато влязоха в червената зала на механата, зала за подбрани посетители, всички присъстващи там персони поздравиха Бабката с кимане на глави и лек поклон, а мъжът на крайната, ъглова маса стана прав. Той беше известният писател и издател, Стамен Стоянов, човекът, който я очакваше...
Преди да се здрависат и разменят първите си обичайни думи, появи се лично управителят, мъж около средната възраст, тромав шишко, плешив, с изпъкнали жабешки очи и неспокоен поглед. Ухилен до уши, с протегнати ръце се устреми към Бабката. Тя му подаде вяло, господарски ръката си, но побърза да я отдръпне и да почука с пръст по доста нестандартния му корем:
- Как си, Кумчо-Вълчо? Колко агнешки главички омаха днес?... Това бебе... докога ще расте?
Управителят се огледа притеснено, стисна инстинктивно устни и юмруци, преви гръб и нервно пошепна:
- Сто пъти съм ти казвал, бабо, пред хората да не се шегуваш с мене!
- Че това шега ли е? Я се виж на какво приличаш!
Колкото и да се чувстваше засегнат от обичайния й остър и чепат език, колкото и да се побърк-ваше от завист заради материалното й състояние, Кумчо-Вълчо не можеше, нямаше и право да й бъде обиден и сърдит – с нейните пари въртеше бизнеса си.
И се усмихна с широка, пресилена усмивка:
- Пак от същото ли, мила моя Бабке!
- Не питай! Знаеш, че мойте навици, предпочитания и принципи към питието ми са железни, нали?
Без да отговори, управителят мълчаливо изчезна зад синята завеса, обзет от нервни тръпки и още по-нервни мисли: „Чудовище! Нежно, тънко, заядливо и излишно чудовище!... Пак намеци за нашите претенции с майка ми за дяловете от Къщата!... Няма ли най-после да поумнее и миряса тая Бабка бе, дявол да я вземе! Докога ще ни разиграва като маймуни с щуравите си идеи и с парите си?... Сега пък си наумила писателка да става! На всичкото отгоре и... шестица от ТОТОТО чукна! Как да не се пръснеш от яд!?”
Разговорът по същество с Писателя започна, когато сервитьорът донесе специалната поръчка, след като чукнаха чаши за „На добър час на книгата!” Тогава шофьорът дискретно се оттегли.
- Чуй ме добре, Писателю! – започна остро и настъпателно вечно сприхавата Бабка. – Аз на моите деца и внуци вече нямам доверие, но на тебе, не знам защо, доверих ти се още в първите ни разговори. Ще ти дам тия три папки, но при едно условие: да ми кажеш после, честно и право в очите, без да мислиш за хонорара, става ли за книга, има ли смисъл?...
- Има разбира се, госпожо Дионисиева! – побърза да я увери брадатият, къдрокос млад мъж. – Вие сте живата история на този град поне в три основни дейности - политика, култура, туризъм. Уверен съм, че книгата ще има успех най-вече като документалистика, за Протокола, както се казва.
- А! Настъпи ме по мазола, умно момче си изглежда! Точно това си мисля. Защото нямам никакво намерение да правя кариера и като писателка, стигат ми другите нестандартни увлечения, заради които ме кичат с какви ли не цветни букети – шантава, откачена, щурава!
- А това значи – подхвана възторжено мисълта й Писателят – жив, натурален, истински главен герой; динамичен сюжет, неочаквани обрати, солидна основа на творческата конструкция...
- Чакай, спри! Не ме стряскай, след като вече те похвалих, че си ме разбрал! Ако смяташ да ме омесиш с разни фантастични добавки и лирични отклонения, че да не мога да се позная после... знаеш ли къде ще ти навра тая книга!?
- Моля ви се! Десетина авторски книги имам зад гърба си, а над стотина съм редактирал... Исках да ви подкрепя и професионално, че всеки човек, който е живял бурно и пълноценно в три епохи и е преживял всички етапи на социализма и демокрацията – сигурно има какво да каже на младото поколение в спомените си. Да не говорим, че имате и забележителен, невероятно интересен и поучителен личен живот.
- Е, да! – замисли се за няколко мига Бабката с чаша в ръка. - Имам... Бивша любовница на царс-ки офицер, убит като горянин в Коджа Балкана през пролетта на 1947 година... Млада съпруга, за няколко месеца, на герой-антифашист, разстрелян също в Камчийската планина без съд и присъда в навечерието на Девети септември 1944 година... Наздраве! – В настъпилото тъжно и тежко мълчание Писателят се почувства неудобно, размърда се, заоглежда се притеснено и докато мислеше какво да каже, стресна се от силния, дрезгав и заканителен глас на Бабката: - За тях, а не за мене, трябва да бъде тази книга, те трябва да бъдат главните лица. Защото те са истинските герои на своето време. С всичките им достойнства и заблуди, с божествената си вяра в идеята и каузата, разбираш ли?
- Разбирам... Изчел съм внимателно всичко, което до сега сте писали за тях.
- Писала съм, каквото можеше да се печата. А тук, в тия папки, ще видиш, има страници, които могат да изправят къдравата ти, африканска коса! Да ти объркат понятията. Защото сто пъти сама съм се разпъвала на кръст, на моя личен, семеен, християнски кръст... Е, хайде... да приключване. Ето ти папките!... Преди да почнеш сериозната редакторска работа – искам още веднъж да се срещнем, за по-дълъг разговор. И мисли му, драги: ако така ми обработиш спомените, че да не мога да се позная в тях – не се мяркай пред очите ми! Ще ти смачкам физиономията и топките, ще...
Мъжът, който пое трите дебели папки, се изчерви от
думите й, сведе поглед към пода – не му остана време за друга реакция, а и тя не можа да си завър-ши изречението. Защото откъм кухнята дотича внукът с тревожната вест:
- Бабо! Голяма беда!... По радиото съобщиха...
- Какво, бе? Езика ли си глътна? Да не е умрял някой от родата преди мене?
- Лошо... по-лошо!... Къщата гръмнали!
Бабката се изправи, спокойно и бавно, взе в ръка връхната си дреха, надяна черната си шапка с дългата козирка и като потупа по рамото внука си, нехайно подхвърли:
- Успокой се, момчето ми, да не вземеш да припаднеш?... Че това ли е по-лошото от смъртта на жив човек, бе Вълчо!?... Тая къща в главите ви е цъфнала като триетажен тумор! И тебе ли, като майка ти, любимата ми дъщеря, така бързо те увълчи?... Хайде, Минчо, да вървим!
Смутеният и обиден управител, като не намери други подходящи думи, подхвърли след нея:
- Бабо, пази се!
- Бъдете спокойни! – отвърна му тя през рамо. – Докато Къщата се води на мое име, докато съм нужна на държавната и градската мафия... и на всички вас, мене никой няма да гръмне!... А ти, драги ми приятелю – обърна се тя към писателя Стоянов, който я придружи до отворената врата на мерцедеса, – действай! Ако нямаш куче, купи си някоя овчарка, да пази тия папки в твое отсъствие, много са ценни. Дори и като копирани, да знаеш!
Бабката сне очилата си, за да го погледне по-добре в очите, размаха многозначително пръст пред стъписания му, въпросителен поглед, махна с ръка за довиждане и се напъха пъргаво в лъска-вата кола... Писателят остана за минута-две мълчалив и неподвижен, като на кръстопът, озадачен и размислен за странното поведение на жената, която навсякъде сякаш нарочно демонстрираше своя чепат, предизвикателен и самобитен характер.

* * *

... Сайтът на Росен Станчев, „Да подкрепим Бабката и братовчедите”, добил огромна популярност като „форума на професор Джиесемов”, се оказа недостатъчен да побере хилядите мнения и коментари, започна да се рои и зад граница. Родолюбиви българи по света подеха инициативата му, даваха възможност за изява на видни личности и така превръщаха житейските факти около Къщата на кръстопътя във философски разговор за преходните и непреходни стойности в живота, за смисъла и безсмислието на провокациите на разума; за кръстопътищата на Времето в обществото и в човешкия мир.
Изявлението на братовчедите, което се очакваше с голям интерес, най-напред беше публикувано в сайта на професор Джиесемов, в същия ден прозвуча и в сутрешната програма на Радио Варна; на другия ден го отпечата и окръжния вестник „Народно дело”. И още при старта си се нало-жи като Изявление и Послание с главна буква, тъй като засягаше болезнено проблемите на прехода; буквално за ден-два доби широка популярност не само всред „електората” на политиците, но и всред професионалните общности на социолози и коментатори, студенти и професори; стана нарицателно понятие. Но както се очакваше, отношението към инициативата за общото честване, общата книга и общия бюст-паметник на дядовците, не беше еднозначно. Разделното време, непримиримата партийна борба за власт, езикът на омразата, разделяше дискусионната ефирна и читателска публика, почти на две половини. Все пак оптимистите бяха малко повече от песимистите и обезверените черногледци, които вече трудно можеха да повярват на която и да е добра, благородна и патриотична идея...

* * *
ПРИЯТЕЛИ! ВРЪСТНИЦИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА!
Покрай атентата на Къщата на кръстовището, полицейското следствие и дългогодиш-ните наследствени дела, за нашата фамилия се пишат и говорят какви ли не чудатости. В това число и за идеята ни без необходимата мотивация. В резултат на това непълно, дори изопачено представяне, едни я приеха като фантазия; други я засипаха със злъчни шеги и подигравки; трети дипломатично застанаха между двата полюса със своето нито „да”, нито „не”. Затова се чувстваме задължени да обясним идеята си със следните мотиви и размисли: Първо, искаме да поясним, че предложението за общото честване на нашите дядовци, антифашиста Димитър Матеев и антикомунистическият деец Янко Демиров, дойде от нашата баба, Петра Дионисиева –Бабката, както е известна на целия град. И понеже в нашите разделени, враждуващи семейства, няма пълно съгласие за този помен, ние, братовчедите Мария и Милен Матееви и Вълчо и Милка Яневи, решихме да подкрепим предложението на Бабката, да го огласим и да прибавим нови моменти в духа на фамилното помирение.
Мотивите за общото честване са пределно ясни, естествени и житейски. В нашия микро-семеен свят двамата герои от недалечното ни минало са само непознати дядовци от някол-кото пожълтели фотографии, всеки по своему българин и патриот, със свое верую в борбата за по-добър и справедлив живот. Те са родителите на нашите родители! Корени от Дървото на живота ни! Какво ни пречи като връстници на Демокрацията, необвързани с партии и идеологии, с пагубното разделение на „леви” и „десни”, с нетърпимия вече език на омразата, да почетем паметта им на една маса, с едно възпоменателно слово, с едно християнско „Лека им пръст?!”
От тези наши размисли се роди идеята и за следващата стъпка към семейното помире-ние – общата книга. И двете семейства, и двете партии, готвят биографични очерци за честванията. Ние решихме и убедихме родителите си да обединим двата очерка в едно книжно тяло, под едно заглавие „Герои на своето време”. На по-възрастните поколения, които са преживели онези кървави събития, това съжителство на духовете на две идейно противоположни, антагонистични личности, може да изглежда абсурдно и несъвместимо. Но за нас, младото поколение, някогашната жестока и кръвопролитна идеологическа борба на живот и смърт, е само история. Разбира се, не искаме да бъде забравена, тя трябва да се помни, но не и да се разгаря и възпроизвежда в днешно време с нова сила. Защото днес нашата борба е за повече оптимизъм, за повече национално обединение, за оцеляване в кризата, за по-доброто бъдеще на България. В този смисъл общата книга с двата биографични очерка може само да възкреси позабравената българска толерантност и търпимост, да укроти политическите страсти с нашето еднакво отношение към жертвите от двете страни на Барикадата.
Третата стъпка на нашата идея към семейното помирение, съчетана с общото честване и общата книга, е изглеждането на общ бюст-паметник на двамата ни дядовци. Щом Франко помири цялата испанска нация с Мемориала на жертвите в Гражданската война, защо и ние да не опитаме да помирим нашите родители с бронзов или мраморен паметен знак за делото и саможертвата на техните родители, на нашите дядовци!? Предлагаме този паметник да бъде поставен в двора на училището, което ще бъде изградено с дарението на баба ни. Какъв по-силен и по-разумен открит урок по родолюбие, който да препредава символа на семейното съгласие от поколение на поколение!?...
Като предлагаме на общественото мнение тези наши идеи, даваме си сметка, че за такъв жест към историята, за такова мъдро отношение към достойните българи, пожертвали живота си за две противоположни, враждуващи вери, нашето общество още не е готово. Защото все още са живи мъчениците на антифашистката и антикомунистическата съпро-тива със своите дълбоки, незарастващи живи рани. Но нали все пак оцеляването, България, бъдещето е над всичко!? Нали помирението и обединението в името на живота все някога, от някъде трябва да започне? И ние решихме да започнем от най-ниското обществено стъпало – семейството, фамилията. Защото сме убедени, че така необходимото за нацията ни съгласие за по-добър живот, никога няма да започне от върха на управленческата пирамида, а от основите й, вкопани дълбоко в българската земя. И нека Бог отсъди как да се нарече това наше дръзновение: Експеримент, Послание, Метафора, Мечтание, Съновидение или... Благос-лов за пътните знаци по пътя към Храма!

* * *
Но докато общественият интерес към Посланието на братовчедите растеше, интересът към полицейското разследване на атентата явно затихваше. Появиха се нови, още по-сериозни и шокиращи национални криминални теми, които изместваха фокуса от разрушената фасада на Къщата: имаше показен разстрел на основен свидетел на стълбището на Съдебната палата в столицата; отвлечено дете на известен мафиот за откуп; нов скандал с нерегламентирани подслушвателни устройства в дома на премиера; автомобилна катастрофа с десетина жертви... Така атентатът с двамата покойници и осакатения живот на малкото дете останаха в сянката на поредния бум на организираната престъпност. И на фона на все по-оптимистичните изявления на вътрешния министър за полицейските успехи в борбата с криминалния контингент!
Имаше и друга причина за понижения интерес към следствието. Една безпардонна журналистка от ТВ „Черноморски бриз” я поднесе на вниманието на драгите телезрители директно, без заобикалки: щом са хванали атентатора, за което поздравяваме екипа на инспектор Николов, ще има да чакате съдебното решение поне една петилетка! Поръчителят няма да бъде открит, делото ще се влачи и отлага, ще се редуват експертизи и вещи лица, скъпо платени адвокати ще пледират за невинност на атентатора поради липса на годни доказателства. А междувременно може и някой важен свидетел да изчезне завинаги или да получи внезапен инфаркт... Мила, родна съдебна картинка, позната ни от двайсет години!...

Панчо Недев
За контакти с автора – д.т. 052/73 04 88
и Имейл: panbal@abv.bg