Панчо Недев

ВЪЛШЕБНАТА СЛАМЧИЦА
(притча)
- Дядо, искам нещо да те попитам.
- Питай, сладко мое, ученолюбиво съкровище!
- Вчера в книгата, която ми подари, „Пословици и поговорки” прочетох една объркана поговорка: „Удавникът и за сламка се хваща”…
- Защо да е…”объркана”?
- Ами защото… щом е удавник, как може в нещо да се хване? И то в някаква… Сламчица! Не е ли това заблуда?
- Не, не е, мила моя звездичке! Нали съм ти обяснявал, че в народните приказки, в басните, в пословиците и поговорките всяка случка, всяко явление, дори всяка дума на литературните герои има преносен, условен смисъл, което значи, за едно се говори, а за друго се разбира. Всичко видимо в тия народни умотворения оживява. А когато камъкът и водата, вятърът и звездите, животните и цветята проговарят – това значи, че искат да ни кажат нещо важно и умно, да ни посъветват, как по-добре, в мир и сговор да живеем, разбираш ли?
- Абе, разбирам… Но все пак… някаква Сламчица да ме спасява от удавяне!?… Може ли изобщо да има такава сламка?
- Може!... Слушай!... Ето ти една притча за вълшебната Сламчица, която съм запомнил от дядо си Жечо:

....Живяла някога край нашата река Главница тънка, крехка, житна Сламчица. Не била тя като своите дълги, дебели, кухи и тромави сламки за плетене на капели и шишета, нито пък за развлечение на богати хора, които пиели с тях своите скъпи коктейли по балкони и барове. Тази Сламчица била умна, нежна и елегантна, благословена от Бога да бъде вълшебна - говореща и зряща, за да служи за благородни дела на хората.
Та в един слънчев пролетен ден, като се разхождала весела и скоклива покрай брега на реката, дочула тревожен, човешки глас:
- Помо-о-ощ!...Помо-ощ!...
И тя бързо долитнала с крилете на вятъра до големия вир, в който видяла две размахани над водата ръце и една рошава глава, която ту потъвала, ту се вдигала над водолинията. Тогава малката, нищожна на глед Сламчица доплувала до давещия се мъж, той я стиснал с последни сили в ръката си и тя му заговорила с човешки глас:
-Дръж се, човече! Не се предавай!...Бори се с течението и водовъртежа!... Жена и деца имаш… Как ще живеят без тебе?... Хайде, ритай с крака, цапай с ръце, викай по-силно, докато някой те чуе!...
Човекът изглежда се вслушал в тайнствения глас на Сламчицата, посъвзел се, събрал остатъка от физическите и духовните си сили и, стискайки вълшебната сламка като талисман, оттласнал се лека-полека от водовъртежа и се добрал до брега…

- Е?... Какво се замисли…не ти ли хареса…
- Хареса ми, бе дядо… Те, твоите приказки са все добри, интересни и умни… Ама, на тая приказка… на тая Сламчица, дето ми боде неприятно окото… не мога да повярвам!
- Вярвай, чедо, повярвай в смисъла на думите, които е изрекла Сламчицата!... Знам, по-късно ще разбереш, че ние хората имаме повече нужда от вяра в нашите духовни сили, отколкото в нашите мускули. Защото в моменти на изпитание и борба за оцеляване, те се оказват много по-важни и спасителни.