(разказ)
Девет години след Новото хилядолетие строежът на селската църква най-после беше завършен. Дойде време за творческата работа на зографа, дойде и самият иконописец от най-новото котило на Художествената академия. Едно удължено, слабовато, рошаво и брадато човекоподобие, наречено сякаш предизвикателно Маестро Солей. Макар че нищо слънчево нямаше в общата му визия с изключение на златната верижка с божия кръст на врата и широкия кожен колан, надупчен със стотина бронзови капси.
Дойде в селото с раздрънкан БУС-такси, претоварен с картини, стенописни копия, албуми, бои и четки; с покъщнина и кухненска посуда; с фитнес уреди и най-различна електро и визуална техника. Пристигна с препоръка и разрешение от регионалния Митрополит да изографиса новата черква, имаше и легитимен договор от общинския център, допълнен с предварителна препоръка на местното църковно настоятелство. В него пишеше, че освен каноническите образи, да има и две сюжетни картини от географията и историческото минало на селището. От кметството му предоставиха двуетажна, необитаема, но подредена къща, получи цяло тесте ваучери за пазаруване от селските магазини. Още в първите дни прикачиха към скелето двама безработни младежи от социалната програма и той започна творческата си работа.
Тъй като след конкурса дълго време се готви за първата си отговорна поръчка, Маестро Солей сравнително бързо се справи с Иконостаса и Олтара. През цялото лято работеше неуморно, почти денонощно, погълнат само от творческото си вдъхновение. Понеже беше отговорен към себе си и взискателен към помощниците, прогонваше ги от черквата за най-малките грешки и пропуски, докато успяха да се изредят почти всички безработни от социалната програма.
По време на едногодишната си работа в църквата младият човек плътно се затвори и капсолова, сякаш нямаше близки и приятели, свой личен живот. Заприлича на отшелник в селското общество и във виртуалния свят на светците, които рисуваше. Спеше в църквата, рядко се мяркаше в голямата къща и в центъра на селото, колкото да зареди хладилника си. Дали изобщо имаше близки и приятели – никой нищо не научи, дори и най-известните селски клюкарки, макар че бяха членки на църковното настоятелство. Младият зограф първо с тях се скара и ги прогони от църквата, защото бяха досадно любопитни първи да видят нещо завършено. Никого не пущаше до себе си като се позоваваше на една точка в договора, която беше записана по неговото настояване. Само председателят на църковното настоятелство и общинския кмет няколко пъти се бяха появили в работната му територия, за да го попитат как върви работата, има ли нужда от нещо. И дядо Владика дойде два пъти да го похвали за завършените стенописи, да вметне по някоя забележка по смисъла на вековния църковен канон.
И така след година и половина, маестро Солей стигна до последните две стени в непосредствена близост до входа, където трябваше да има сюжетни картини от историята и географията на селото – „нещо типично, емблематично и красиво”, както беше уточнено с поръчителите. За тези картини настояваха и от общината, тъй като те можеха да имат и доста туристическо, комерсиално значение. Наложи се младият зограф да остави зад гърба си заключената врата на църквата, да тръгне по улици, магазини и крайселски пътища, да разговаря с хората от Третата възраст с бележник в ръка; да пита и разпитва за исторически и географски забележителности. Изненада цялото село след като два дни се застоя в общинската библиотека, където изчете цялата налична краеведческа литература за селото и региона.
И се зарадва като малчуган на ново костюмче, когато попадна на преданието за Гюзел чешмеджи, Красивата чешма, недалеч от селището. В преданието се разказваше за някакъв бейски син, който твърде рано бил белязан от злата съдба да ослепее с едното си око, а после да загуби и единия си крак, поразен от подагра. Нещастният, но капризен бейски син се превърнал в истинска мъка за носачите на носилката му, тъй като трябвало да го разкарват, накъдето си пожелае. В една от тези обиколки, столът му-носилката се застоял необичайно дълго до старата чешма, където в определени часове на утрото и залеза, идвали селските моми и невести да пълнят менците си с прясна вода.Загледал се той в красотата на жените, та заповядал и в следващите дни да го носят до чешмата, докато накрая пожелал да му иззидат малка стаичка с ниски прозорчета, за да можел лежешком да гледа към чешмата. Беят незабавно изпълни и това капризно, странно желание с тревожното предчувствие, че той може да пожелае за жена някоя българка и да му донесе още по-големи тревоги.
Но истината била съвсем различна. Само старата му майка разбрала, защо синът й пожелал тази самотна къщичка до чешмата за дълга почивка и усамотяване. Защото майчиното сърце усетило и в последствие разбрало, че от гледането на женската красота младият човек се успокоявал, ставал по-общителен, по-отворен и по-поносим в участта си… Преданието завършваше с най-неочакваното внушение: непостижимата за него хубост на жените до чешмата, му дала нов поглед, нови размисли за хората и живота, заличавала лека-полека цялата му злоба, ненавист и сприхавост. И му връщала вродената човешка доброта. Защото когато след време станал наследник на бащиното имане, сторил на селото и първите си добрини - християнски параклис построил, ниви подарил на най-работливите селяни, двама младежи-християни на учение в Стамбул изпратил. А старата чешма като паметник със скъп мрамор оградил – с три чучура и пет каменни корита за водопой на селския добитък….
Маестро Солей бил обсебен от духа и смисъла на това необичайно послание. Няколко дни обикалял около чешмата, закусвал и обядвал под туристическия навес и както някогашния бейски син, открито или скришом наблюдавал селските моми и булки, които още поддържали традицията – вкупом да идват за прясна вода.
И там, до Красивата чешма, живописецът за пръв път се срещнал с неземната красота на една селска жена в зряла възраст, която сякаш напук или като потвърждение на историческата правда, се наричала… Гергана! Достатъчни му били само още няколко „случайни” срещи в следващите дни, за да запомни и запечата лицето й в своя биологичен монитор, за да я нарисува като жива, с цялата си женска прелест, в една от картините на стената на църквата. Нищо повече. Нямало напиване на менци, грабване на росна китка, любовни писма, нито баналното влюбване „от пръв поглед”.
Но имало тежки и тъжни разправии и неприятности за младия зограф!
Когато бил напълно готов с изографисването на църквата, той покани дядо Владика, кмета, църковното настоятелство и други по-лични люде за най-първия оглед на стенописите. А неочакваните проблеми започнали още в първите минути на посещението! От двете стари, селски клюкарки, членове на църковното настоятелство, преди да видят стенописите на Иконостаса, Олтара и Купола. Същите жени, които му били отдавна обидени, че не били допуснати в черквата по време на творческата му работа.
Жените една след друга възкликнали високо:
- Боже мили!...Какво е направил тоя шарлатанин! Вижте, бе! Изтипосал е като светица нашата…Гергана!? Курветината Гергана, дето всички селски и общински песове я знаят!...Че и по-далеч… Три пъти женена и развеждана, пет пъти в арести…
- Ами, да! – прекъснала я другата. – Това е богохулство… позор!...Такава разложена жена… Подигравка с другите наши забележителности…
- С кои по-точно, бабо Тодоро? – обадил се плахо млад господин. – Училището ли с падналия покрив? Запустялата фурна или разграбения до основи Колбасарски цех? Тях ли трябваше да нарисува?
- Не знам – продължила възмутената жена, – но баш тая ли… господин кмете?... Боже, какъв грях! Нали, отче?…
Но кметът, дядо Владика и останалите мъдро замълчали, вглъбени в стенописите…
Ще подмина следващите критични забележки на двете жени за картината с красивата жена до историческата чешма, както и възклицанията за видимо добрата работа на младия иконописец. Подминавам и мъдрото му мълчание, с което той „отговарял” на двете жени, за да стигна до последните му кратки слова, с които той защитил своята Гергана:
- Видимата красота, господа, която преобразява човека към добро, няма лоша биография. Защото има само едно лице… Това видях, това нарисувах!
А двете жени, все така възбудени и недоволни, настойчиво призовавали божия служител да си каже думата за „ужасната” картина на стената. Чак тогава дядо Владика се размърдал, погледнал пак към селската красавица в стенописа, озаглавен „До Красивата чешма” и предпазливо казал:
- Не зная, какво ще каже синодалната комисия, но аз съм съгласен с младия зограф. Защото всяка красотата е дадена от Бога за очите на човека, добротата– за сърцето, вярата – за духа. Щом и красотата на жената е Божие творение, за радост и утеха на очите ни, за творчество и прераждане на самата красота - значи всичко е наред и с тая картина. Пък и никъде не пише, че това е вашата Гергана, нали?
